— Ще се видим тогава. Благодаря, госпожо Декърс.
Имаха време за убиване, затова Джон подкара обратно към центъра на града. Оставиха колата в подземен паркинг и пеша тръгнаха към закусвалня Карлстън в търговски център Тринити, където Рейчъл си поръча чай и кифла. Джон отново позвъни на Джефри, за да види дали има нещо ново. След разговора им остави телефона настрани и поклати глава.
— Нищо.
Рейчъл отхапваше малки хапки и разглеждаше купувачите, които се разхождаха из бялата сграда. Онези, които бързаха, носеха претъпкани пазарски чанти, други бродеха наоколо с по-спокойна крачка. Две деца в предучилищна възраст профучаха покрай тях с детска количка. Родителите им вървяха на няколко метра зад тях — поне Рейчъл предположи, че те бяха родителите им, защото жената подвикна нещо на децата и хвърли отчаян поглед към мъжа до нея. Не беше трудно да прочете думите по устните й: Кажи нещо! Все аз ли трябва всичко да правя? Този, който се предполагаше, че е неин съпруг, завъртя очи, но все пак смъмри малките дяволи и ги предупреди да бъдат по-внимателни.
Деца. Рейчъл беше фантазирала понякога за това какво е да бъде майка. Би искала един ден да има деца, а от Джонатан би излязъл страхотен баща. Но преди това да може да се случи, трябваше да преодолее голям брой препятствия — препятствия, за които не беше сигурна, че може да преодолее. Най-напред и преди всичко трябваше да допусне в живота си Джонатан до степен, каквато никога не си бе представяла. Но колко би искала. Той беше мъжът на живота й. Правеше всичко така лесно и удобно за нея, че тя почти го вземаше за даденост. Така би трябвало да е в любовта, напомни на себе си. Все пак не беше достатъчно, и тя знаеше, че проблемът е в нея, не в Джон. Да се довериш на един човек толкова, че да си готов да се отдадеш напълно, открито и безусловно… способна ли бе да допусне такова доверие в сърцето си?
Покрай тях мина забързан бизнесмен в черен костюм, бяла риза и зелена вратовръзка. По петите го следваше висок млад мъж с очила и оръфано куфарче. След тях се появи доста привлекателна млада жена с прекалено много грим на лицето и вид на кукла Барби.
Рейчъл изяде последната хапка от кифлата и хвърли поглед на часовника: 5:45. Облече якето и двамата с Джон тръгнаха под стъкления покрив на търговския център към колата в подземието на мола. Крещящо облечена дебелана беше заела позиция пред една от машините за билети за паркиране и непохватно се опитваше да пъхне билета си в процепа. Някакъв мъж до нея се справяше по-успешно с втората машина. Наредиха се на опашка зад тях.
Мъжът си тръгна, след което остана само жената; тя не спря да охка, докато изморено бъркаше в портмонето си за някакви монети, които трябваше да пусне в машината. Най-сетне приключи и повлече крака към вратата. Междувременно Джонатан беше платил тяхната такса. Тръгнаха към колата си между редиците превозни средства, заобиколени от тежки бетонни стени под нисък таван. Паркингът беше слабо осветен и стара, противна миризма, смътно напомняща на урина, изпълни сетивата им.
Миризмата върна Рейчъл към онази нощ в планината, близо до течащата вода. Видението дойде ужасяващо ясно. Изведнъж успя да си представи, че съществото, каквото и да беше то — ако наистина беше — се намираше в този момент там, зад една кола. Беше я последвало до гаража и сега извиваше гръб, готово да…
Стига, сама се подлудяваш, Рейчъл.
Но не можеше да превъзмогне себе си. Страхът присъстваше и не можеше да бъде отречен.
— Да се махаме оттук, Джон — помоли тя. — Веднага. Моля те. Бързо.
Напуснаха паркинга, но усещането й беше, че вече не се намира в реалния свят, а извън него. Докато пътуваха по улица Юниън на път за Удстрийт, не преставаше да оглежда внимателно синьото небе. Не се виждаше нищо, но нещо все пак се приближаваше.
Нещо с глава на вълк и черни крила.
23
Вратата отвори Рой Декърс. Имаше издуто шкембе и почти плешива глава. Дълбоките бръчки по лицето и торбичките под очите му свидетелстваха за живот, изпълнен с трагедия. Рейчъл долови, че той повече прилича на боец, отколкото на мъж, огорчен от живота.
През кариерата си на журналист беше провеждала безброй интервюта с хора, преживели трагични инциденти. Някои от тези хора се затваряха в себе си, когато тя като репортер ги молеше да преживеят отново болката; други правеха обратното. Имаше впечатлението, че Рой бе човек, склонен да говори за преживяванията си с надеждата да извлече нещо полезно от това.