— Добър ден. Аз съм Боб.
— Джонатан — беше отговорът.
— Поредното проклето закъснение — коментира сърдито Боб. — Господи, има ли нещо сигурно в днешно време?
— Смъртта и данъците — каза Джонатан с горчив хумор, макар че не беше в настроение за фриволности.
За пореден път хвърли поглед към часовника си и изпсува наум. По разписание полетът трябваше да тръгне в 10:55, а сега беше 11:35 часа.
— Добре ли си, момче?
— Извинете?
Боб го оглеждаше внимателно.
— Страх ли те е от летене?
— Да ме е страх от летене…?
— Да, момче. Или току-що си захапал невероятно кисела ябълка?
Джонатан направи опит да се усмихне.
— Извинете. Мисля за много неща.
С ъгълчето на окото си видя как стюардесата затваряше багажните отделения над главите на пътниците. Последните пасажери заемаха местата си, докато старшата стюардеса изнасяше приветствената си реч по уредбата. Сега оставаха само инструкциите за безопасност, а после самолетът щеше най-сетне да се придвижи на колесари към пистата.
Джон си мислеше за Рейчъл. Беше обмислял възможността да се обади в полицията и може би трябваше да го направи. Но веднъж вече бе имал неприятен опит с полицията и им нямаше вяра. След един час щеше да кацне на летище Дайс в Абърдийн, Шотландия. Винаги можеше да се обади в полицията там, ако всичко останало се провали.
Може би все пак тя беше някъде здрава и читава. Не може аз да съм единственият, който се тревожи за нея. Ако се е случило нещо, други хора вече щяха да са ми казали.
В това имаше смисъл.
Да се е изпарила като дим? Ето, в това нямаше смисъл. Все трябва да се намира някъде.
Боинг 737 тръгна напред с рязък тласък. Малко по-късно бяха във въздуха. Джон гледаше през люка, потънал в мисли. Когато стюардесата приближи по пътеката и попита него и Боб какво биха искали да пият, той поиска кафе, а Боб — кола.
Когато количката отмина, Боб се опита да подхване разговор, но Джонатан се обърна настрани и се загледа през стъклото, отпивайки бавно от кафето си. Летяха над килим от блестящо бели облаци с формата на айсберги, сякаш самолетът им се рееше над полярен пейзаж — тих, загадъчен пейзаж.
Джонатан се замисли какво щеше да прави, след като самолетът кацне. Най-разумното нещо, заключи той, щеше да е да се обади на лелята на Рейчъл, която живееше в Гленвил. Ако има някой, който да разполага със смислена информация, която да му даде, то това беше Елизабет. Можеше също така да посети Старото колело — малък хотел, предлагащ нощувки със закуска в Абърдийн, където Рейчъл беше отседнала. Във вторник сутринта, завчера, тя беше излязла от Старото колело и оттогава от нея нямаше ни вест, ни кост. Той щракна с пръсти, опитвайки се да си спомни името на госпожата, която въртеше хотелчето. Лорийн, точно така, това беше. Със сигурност Елизабет и Лорийн можеха да му помогнат да сглоби този загадъчен пъзел.
Или нямаше да могат?
5
Изведнъж Стивън Маккензи видя насреща жена, която залиташе по средата на пътя.
Сърцето му почти спря. Настъпи спирачката на реното, гумите изсвириха и изгубиха скоростта си на движение. Беше близо, толкова близо; нямаше да избегне удара с нея. Присви очи и стисна зъби, очаквайки смъртоносния сблъсък.
В последния момент нави волана и колата зави надясно, обръщайки се почти на триста и шейсет градуса. Хвърли поглед към страничното огледало. Тя беше там, стоеше права като по чудо. Не я беше ударил!
Целият трепереше, усещаше как капките пот избиват по челото му.
О, боже, Исусе, едва не прегази човек!
Почти уби човек.
Обърна реното разтреперан. Тя стоеше на средата на пътя като статуя от плът и кръв; беше очевидно безразлична, дори не беше смутена, сякаш бе изпаднала в транс. Прецени, че е доста над двайсетгодишна, може би беше прехвърлила трийсетте. А бе и красива, макар и ужасно разчорлена.