— Особено аз — намеси се Франсис. После додаде: — Отидохме с колата до нейния апартамент. В пощенската кутия имаше поща от предишния ден. Беше отсъствала от дома си поне една нощ.
Рой скръсти ръце.
— След това започнахме да се обаждаме на различни хора. Приятели, познати, всеки, който би могъл да знае къде се намира. Никой не я беше виждал с дни. После научихме, че е била с две от нейните приятелки, Пат и Андрея, през онази нощ в събота.
Рой посегна към чашата си, видя, че е празна, и я върна върху чинийката.
— Тръгнала си от тях около единайсет същата нощ, казаха ни те. Пола трябва да е вървяла от улица Харбър до Юниън, после е прекосила от другата страна и е тръгнала по Тауър стрийт. Тя живееше в края на тази улица, на около петнайсет минути от улица Харбър. Няколко пъти минах по този маршрут след нейното изчезване, защото исках да знам къде е била. Отидох там след единайсет часа, горе-долу по същото време, когато е била там в онази нощ, и мога да ви кажа, че Тауър стрийт е изключително лошо осветена. В късна нощ през март това е студено и отблъскващо място. Такова място, което те кара да искаш да се махнеш оттам и да се прибереш вкъщи.
Млъкна за малко, замисляйки се над последните си думи.
— Сега на Тауър стрийт има автомобилен сервиз, но през 94-та го нямаше. По онова време беше строеж. Пола не е успяла да мине покрай него.
— Откъде знаете? — попита Джонатан.
— Някой я е чакал там. Не знаем кой е бил. След седемнайсет години все още не знаем.
— Но откъде знаете, че е била отвлечена точно от това място? — отново попита Джон.
— Имаше свидетел — потвърди Рой. — Човек на име Джон Колинс. В онази нощ бил навън и си разхождал кучето, и чул писък на млада жена.
— Пола беше невинна — каза Франсис, плачейки тихо. — Какво е направил с дъщеря ми? Защо е трябвало тя да страда? Защо? Защо е трябвало това да се случи?
Рой втренчи поглед в стената зад Джонатан.
— Колинс не е видял Пола, нито човека, който я е нападнал. Но той е бил последният, който я е чул. Освен нападателя, разбира се.
— Почакайте — каза Джон, — казвате, че той е бил свидетел, но не е видял нищо?
— Не. Бил е на алеята, която върви успоредно на Тауър стрийт, точно срещу сервиза. Но той не се приближил и не направил нищо. Страхувал се, че има побой и някой ще му се нахвърли. Едва когато се разчу новината за изчезването на Пола, той отишъл в полицията.
— Сигурни ли сте, че е чул Пола?
Рой въздъхна.
— Никога не можеш да бъдеш сигурен, Джон. Но ние знаем в колко часа Пола си е тръгнала от Пат и Андрея. Има само един път, по който може да е тръгнала. Можем да сме почти сигурни, че трябва да е била там по времето, когато Колинс е чул жената да пищи.
— Какво стана после? — попита Джон.
— Бяхме съкрушени — въздъхна Пол. — Пола я нямаше, изчезна безследно. Хиляди мисли минаваха през главите ни. Полицията се намеси. Един детектив разговаря с нас, но в такъв момент всъщност не чуваш нищо, толкова си объркан. Единственото нещо, което си мислех, беше: Кое копеле направи това? Кой боклук насили дъщеря ми? Къде е тя сега? Къде я държат? По онова време отказвах да повярвам, че може да е мъртва, тази мисъл никога не ми е влизала в главата. И се чувствах виновен. Случило се е късно през нощта в събота, но на нас ни трябваха два дни, преди да осъзнаем, че е изчезнала. Много неща могат да се случат за два дни. Най-напред знаехме само, че никъде не можем да намерим Пола. Скоро бяхме принудени да приемем, че е била жертва на престъпление. Беше немислимо, нещо, което се случва само на други хора, но не и на нашето семейство. Едва когато се намеси полицията и вестниците отпечатаха историята — а немислимото бе станало реалност, да четем за своето дете, не за детето на някой друг — се появи Джон Колинс да свидетелства. После нещата започнаха да изглежда все повече сякаш Пола бе попаднала в ръцете на някакъв перверзник. Чувствах, че съм я предал.
Рой поклати глава и очите му гледаха масата.
— Полицията проведе съдебномедицинско разследване. Преобърнаха всеки камък в квартала. Аз… Ние се държахме за надеждата, че ще я намерят. Онзи тип, който я беше похитил… исках да го убия. И сега искам.
Погледна внимателно Джон.
— Какво искате да знаете? Дали често си мисля за Пола? Мисля за нея всеки ден. Всеки час от всеки ден. Нещо, което беше част от нас, го няма. Беше ни отнето. Това е повече, отколкото мога да изразя с думи. То е опустошително.