Намръщи се.
— Само да можеше някой да я открие. Да можехме да направим нормално погребение. Тогава ще можем да й кажем сбогом. Няма да е лесно, но е по-добре, отколкото да не знаем какво може да й се е случило или как е страдала. Толкова дълго си мислих, че е възможно още да е жива. Накрая аз и Франсис трябваше да приемем колко невероятно е това. Разбираме, че вероятно е мъртва. Но бихме дали всичко, за да знаем със сигурност.
Рой изпусна още една въздишка.
— Знаете ли кое е най-лошото? Това, което никога не става по-добро?
Гледаше Джонатан в очите. Джон мълчаливо го гледаше в отговор.
— Вината. Не съм бил там, до моето малко момиче. Какво би станало, ако бяхме започнали да я търсим по-рано? Можехме ли да спасим Пола? Вероятно не — сам отговори на въпроса си Рой. — Проумявам го. Може би е умряла още същата събота вечер. Може би не е живяла дълго след това. Но то винаги ще бъде само догадка. Понеже не знам, то ме яде и съм затънал в това чувство за вина, че не съм помогнал на дъщеря си.
Няколко минути единственият звук в стаята беше тиктакането на стария часовник на полицата над камината. Рейчъл и Джон не желаеха да нарушат мълчанието. И двамата чувстваха, без да се налага да се съвещават, че обяснението на Рой беше като терапия за него и съпругата му.
Накрая Рейчъл внимателно попита:
— Това е същата история, която сте разказали на Джени, предполагам. Има ли нещо друго? Тя зададе ли въпроси?
— Смяташе да посети онзи човек, Колинс — отговори Рой.
— Защо?
Рой започна да си играе с лъжичката си.
— Не знам. Какво би променило? Той е трябвало да направи нещо. Само това има значение.
Рейчъл изведнъж изпита страх. Прехапа пръста си и потрепери. Джонатан усети болката й. Сложи ръка върху коляното й под масата, за да я успокои.
— Джени наистина ли отиде да се види с Колинс? — попита той.
— Не ни се е обаждала след това, така че не знаем. Каза, че ще го направи.
— Къде живее Колинс?
— И вие ли искате да отидете там? — попита Рой.
— Да — намеси се Рейчъл. — Както казах, вървим по стъпките й.
— От около две години не поддържам връзка с него, но вероятно все още живее на Фериър лейн, номер 66.
Джонатан бавно премина с колата по Тауър стрийт, покрай сервиза, който Рой беше споменал. Сините дебели печатни букви върху фасадата гласяха:
СЕРВИЗ СМИТС.
Откъм по-далечния край имаше къщи. Спря колата, но остави двигателя да работи.
— Трябва да е някъде тук.
Очите му бяха съсредоточени в сградата и Рейчъл тревожно проследи погледа му. От разговора в дома на Декърс се чувстваше още по-разколебана и развълнувана, а това страшно място никак не правеше нещата по-лесни. Според Джон събитията се оказваха все по-странни и по-странни. Рейчъл се беше събудила в планината край Уайтмонт. Джени беше загинала на западния бряг. А сега бяха на място, където преди седемнайсет години едно момиче беше изчезнало безследно. Отделни късчета, невъзможно да бъдат сглобени заедно.
Ключът, чувстваше той, беше да се открие някаква връзка във времето от онова, което се беше случило с Рейчъл, след като бе напуснала Старото колело миналия вторник, до идването й в съзнание в Уайтмонт. Това означаваше, че единственият начин да се разреши тази загадка, бе да се задълбаят в забравеното минало на Рейчъл. Въпросът беше: къде е входът за това минало? Тук? Някъде другаде? Къде беше ключът, който щеше да отвори вратата?
Джон продължи нататък, насочвайки пасата към празното място за паркиране.
— Да вървим пеш нататък — предложи той. — Къщата на Колинс би трябвало да е на две крачки. Ако все още живее тук. И ако все още е жив.
— Къде се е случило според тебе? — попита тя, когато слязоха.
— Близо до сервиза, по думите на Рой, може би тук.
Между две къщи срещу автосервиз Смитс минаваше тясна алея. Джон тръгна по павираната пътека, която извиваше, и след около трийсет метра завършваше с площад с високи дървета и храсти, обграден от още къщи. Уличната табела на една от фасадите гласеше:
ФЕРИЪР КРЕСЪНТ.
— Обзалагам се, че Колинс е бил на тази улица, Фериър Кресънт. Фериър лейн трябва да е една от уличките наоколо.
— Мисля, че си прав — кимна тя.
Фериър лейн се оказа първата пресечка. Тръгнаха по нея и намериха номер 66. Когато Джонатан натисна звънеца, вътре се разлая куче. Дрезгав мъжки глас извика нещо неразбираемо, после вратата се отвори със скърцане. Гледаше ги кльощав мъж, прехвърлил седемдесетте.