— Добър ден — каза Джонатан, — съжалявам, че ви обезпокоихме…
Кучето, едра немска овчарка с черен нос и тъмнокафява козина, излая още по-силно. Старецът се обърна и изръмжа:
— Млъкни, Дон. Тихо.
— Казвам се Джонатан Лаудър. Това е приятелката ми Рейчъл. А вие сте господин Колинс?
— Кой се интересува? — озъби се мъжът.
— Ние. Може ли да ви зададем няколко въпроса?
Мъжът ги огледа подозрително.
— Вие ли сте Джон Колинс?
— Да. Сега какво искате?
— Бихме искали само да поговорим с вас.
— За какво? — попита Колинс грубо.
— Отнася се за Джени Дугал.
Колинс го погледна по начин, който не подсказваше дали я помни.
— Госпожица Дугал е репортер на вестник, неотдавна ви е посетила.
— А, тя ли — изсумтя мъжът. — И вие ли сте от вестника? Пак ли за онова момиче?
— Да, Пола Декърс — отвърна Джон.
— Отпратих репортерката, и с вас също няма да говоря. Нямам нищо общо с тази работа и точка. Довиждане.
Кучето седеше и пъхтеше зад господаря си. Старецът понечи да затвори вратата, но Джонатан пъхна крака си.
— Господин Колинс!
Каза го с глас, който баща използва, за да смъмри сина си, и старецът го изгледа сърдито. Джон мислеше бързо. Джени беше ходила там. Но Колинс я бе отпратил, без да й каже нищо, точно както сега се опитваше да постъпи и с тях. Защо беше така упорит? Имаше ли нещо да крие? Джонатан реши да проучи малко.
— Джени пишеше статия за изчезването на Пола. Вие сте били свидетел.
— Не съм видял нищо — изсумтя Колинс. — Беше много отдавна. Оставете ме на мира.
— Според Рой Декърс вие сте чули нещо — продължи Джон с твърд тон. — Защо не искате да говорите за това?
— Ходили сте при Рой?
— Да.
Старецът се замисли за момент, гледайки Джон предпазливо. След това кимна леко.
— В онази нощ разхождах Хектор, предишното ми куче. Чух някакъв шум наблизо. Звучеше като писък на жена.
— Били сте на онази уличка там, която извежда до площада, нали? — посочи Джон и Колинс кимна. — После какво стана?
— Знам какво казва Рой за мен — каза старецът и изведнъж гласът му прозвуча уморен, победен. — Но бях там сам, не се виждаше жива душа наоколо. Нямаше какво да направя — отвори устата си като да продължи да говори, но след това я затвори.
Джонатан се намръщи. Хвърли странишком поглед към Рейчъл, която мълчаливо разпозна посланието: Колинс не казва всичко.
— Има още нещо — проговори старецът и гласът му едва се чуваше, сякаш говореше на себе си. — Там имаше нещо, което не беше от този свят.
По гърба на Джон полази тръпка.
— Какво искате да кажете?
Очите на Колинс станаха безжизнени.
— Какво ще промени това? Тя е мъртва. Какво значение има сега?
— Господин Колинс, моля ви — настоя Рейчъл. — Има огромно значение, наистина.
Човекът гледаше втренчено някъде зад тях.
— Хората могат да вярват в каквото си искат. Аз си имам свои мисли.
— И какви са тези мисли? — попита тя.
Колинс махна нататък.
— Не, забравете. Няма да промени нищо.
Замълчаха. После Джон попита:
— Джени каза ли ви защо иска да говорите за Пола Декърс?
— Мисля, че чула нещо — каза Колинс малко по-сговорчиво.
— Какво е чула? — попита Джон.
— Откъде да знам?
— Господин Колинс — каза Джон, — ще ни окажете огромна помощ, ако можете да ни отговорите само на няколко въпроса още. Няма да е дълго.
— Не мога да говоря за неща, за които не знам нищо — сърдито измърмори той.
— Онова нещо, което споменахте — внезапно попита Рейчъл, — нещото, което не е от този свят — говорехте за нещо, което не е човек, нали?
Колинс зяпна.
— Нещо, което не е човек ли? Вие луди ли сте? Откъде ви хрумна тази откачена идея? Никога не съм казвал, че не е човек! — той размаха обвинително пръст насреща им. — Оставете ме! Вървете си! Не искам повече да имам нищо общо с вас! Приключихме с това интервю! — без да каже нито дума повече, той затръшна вратата.