Чуха как резето се премести и заключи вратата, докато кучето лаеше като обезумяло.
— Всемогъщи боже — смотолеви Джон.
— „Струва ми се, че отричаш твърде много“ — Рейчъл тихо цитира Шекспир. — Сега вярваш ли ми?
Там имаше нещо, което не беше от този свят.
Рейчъл превърташе в главата си тези думи, докато крачеше нещастно до Джонатан по обратния път до пасата. В ума си виждаше Пола — каквато беше на снимката в къщата на Рой и Франсис. Рейчъл я видя в тъмната гора, едно момиче с кестенява коса, легнало по гръб на земята, а над него застрашително се рееше крилата сянка.
Когато звярът с вълчата глава заби нокти в корема й и одра парчета кожа, от Пола потече кръв и тя започна да пищи. Ноктите се забиха още по-дълбоко в нея и изтръгнаха сърцето от тялото й. Звярът вдигна кървящия орган на лунната светлина. Момичето спря да пищи. Тялото му се беше превърнало в обезобразена черупка.
— Джон, хвани ме — каза Рейчъл с разтреперан глас.
Тресеше се от студ, въпреки че вечерта беше топла. Усети как ръцете му я обгърнаха и притиснаха до него. Дланите му разтриха гърба й, опитвайки се да я стоплят.
— Някой спомен ли се върна? — прошепна той.
Не му отговори. Не можеше да овладее треперенето си.
— Пола беше в гората. Някаква гора. Звярът беше там. Той… — преглътна. — Той я уби.
— Откъде може да го знаеш?
Тя повдигна рамене.
— Не си познавала Пола — напомни Джон.
— Не.
— Сигурна ли си?
— Да, сигурна съм.
— Тогава откъде дойде това видение?
— Не знам, но не е фантазия. Може би идва от друг спомен. От дните, за които не помня нищо.
— Рейчъл, това се е случило преди седемнайсет години. Седемнайсет години.
— Знам — отчаяно каза тя. — Въображението ми сигурно пак излиза от контрол.
Не го вярваше, но в какво вярваше?
Може би беше същото нещо като с Джон Колинс — същото убеждение, което го караше да се държи така уклончиво, а после така страхливо. Съществува нещо, което не е от този свят. Какво бе направило то с Пола? А с Джени? А със самата нея?
— Продължавам да смятам, че има естествено обяснение за всичко това — убедено изрече Джон. — Пола е станала жертва на някой луд или извратен. Как може това да има някаква връзка с теб или с Джени?
— Е, сега знаем, че не е съвпадение това, че Джени е работила по случая Декърс. Трябва да е открила нещо. Някой я е насочил по дирята. Кой знае, може да съм го направила аз? Може би за това нещо сме говорили по телефона.
Джон поклати глава.
— Казваш, че паметта ти за минали събития е наред. Седемнайсет години са много време — колко често трябва да ти го повтарям? Щом казваш, че никога не си чувала за Пола Декърс, значи е така.
— Така е — съгласи се тя. — Но също така е много вероятно Джени също да не е чувала нищо за Пола Декърс, преди да отвори наново този случай. Какво я е накарало да го направи?
Джонатан сви рамене.
— Аз предлагам да се прибираме вкъщи. За днес стига толкова.
— Наистина, стига — каза уморено тя и затвори ума си за мислите за онази тъмна сила, която се страхуваше, че я търси.
24
Задряма в прегръдките му на дивана в селската къща на леля си, докато той с любов галеше бузата й.
Рейчъл не преставаше да мисли за Джон Колинс. Какво крие той? Също така си мислеше за рисунката, която бе направила върху брошурата в Старото колело, сега прибрана в джоба на панталона й.
Вече не можеше да попита за нищо Пола или Джени. Беше сама с объркващите си мисли и амнезията — но поне беше жива. Кой знае, може да е имала късмет. Всичко можеше да завърши по съвсем различен начин, тогава никога повече нямаше да види Джонатан.
— Може да опитаме още нещо — обади се след известно време Джон.
— Какво?
— Защо не отидем на мястото, където е станало?
— Където какво е станало?
— Където е загинала Джени.
— Форт Уилям…
— Да, Форт Уилям. Тя е щяла да се катери с Алисън, но по някаква причина е отменила ангажимента. После все пак заминава, съвсем сама. Последният човек, който я е видял жива, би трябвало да е онзи неин приятел, съдържателят на хотела.
— Ед Лайънс — каза Рейчъл.