Жената, която вдигна телефона каза, че Ед Лайънс още не е дошъл, ще пристигне по-късно сутринта. Джон обясни, че е приятел на Джени Дугал и попита дали той и приятелката му могат да се видят с Ед днес следобед. Тя отговори, че не вижда проблем.
Джон надникна в спалнята. Рейчъл още спеше. През каквото и да беше преминала, очевидно то бе взело своето. Когато седна на ръба на леглото и се вгледа в нея, тя се събуди, сякаш почувствала, че някой я наблюдава.
— Добро утро — каза той.
Тя го погледна със замъглени очи.
— Какво правиш, че си подранил толкова?
— Не съм подранил. Ти закъсня.
— Колко е часът?
Той погледна часовника си.
— Почти девет и половина.
— И според теб това е късно?
Черната й коса бе чорлава от спането. Тъкмо се беше изправила наполовина и седеше с разтворени крака. Очите му попаднаха върху белите бикини под нощницата.
— Става ли ти се? — попита той.
Тя го погледна замислено.
— Всъщност, мисля, че може да ми хареса да остана в леглото още малко.
— И аз така си помислих.
— Тогава защо не дойдеш при мен?
Беше стояла будна с часове, измъчвана от страх. После по някое време късно през нощта или рано сутринта най-после бе потънала в сън от изтощение. Сега имаше силно желание да бъда с Джон, да усеща ръцете му около себе си, които я закрилят, да почувства екстаза в устните му и неговите пръсти, които правеха чудеса с тялото й. Когато проникна в нея, изстена от възторг и за малко забрави всичко.
25
Рейчъл излезе от душа.
— Говорил си с инспектора? — попита тя, докато търкаше косата си, за да я подсуши.
— Да, много свестен тип, трябва да призная. Готов е да разговаря с нас. Обадих се и в хотела на Ед Лайънс. Може да се видим и с него, само че първо ще трябва да се отбием в полицейското управление. Инспекторът няма да е там през целия ден.
— Добре тогава, да вървим. Чакат ни около три часа път до Форт Уилям. И още толкова насам, ако решим да направим всичко за един ден.
— Да видим какво ще стане.
Потеглиха малко преди единайсет. По пътя Джон се сети, че беше наел колата до този ден — напомни си да се обади в агенцията, за да удължи срока за наема.
Рейчъл сподави една прозявка.
— Още ли си изморена? — попита учудено той.
— Още — призна тя. — Но пък и никога не спя дълбоко.
Тя млъкна и се замисли колко странен и напрегнат беше станал животът й откакто се случи инцидентът с Джени. През изминалата седмица беше прекарала една нощ подпряна на някакво дърво в гората; беше погребала най-добрата си приятелка; сега бяха предприели търсене на отговори — какво се бе случило с Джени и какво се бе случило с нея.
Рейчъл не можеше да се успокои, защото нещо вътре в нея я убеждаваше, че Джени още е жива и тя трябва да я намери. Също така не намираше спокойствие, защото бе убедена, че е следена — от нещо или някого.
— Някога ще се съберем ли да живеем заедно? — неочаквано попита Джон.
А това беше третата причина, поради която тези дни не можеше да спи добре. Беше объркана относно връзката си с Джонатан. Рейчъл го обичаше. Не хранеше съмнения в това. Но това помежду им все още беше любов от разстояние. Ни повече, ни по-малко. Единственият човек, с когото бе имала безусловна връзка на доверие, беше Джени.
Погледна го подозрително и скръбта, която той видя, изписана върху лицето й, го накара да съжали, че е задал въпроса.
— Защо не се опиташ да поспиш? — предложи й в опит да смени темата. — Имаме още два часа път.
Рейчъл отпусна глава върху подложката на седалката и протегна ръце.
— Винаги е трябвало сама да се грижа за себе си, Джон — измърмори тихо. — Винаги съм била излишната. Понякога си мисля, че съм такъв аутсайдер, че никъде нямам свой дом. Странното е, че всъщност нямам нищо против това.
— С други думи, ти си самотен гребец.
— Не бих се изразила по този начин, но да.
— И винаги ще бъдеш. Това е едно от многото неща, които ми харесват в теб.
Слабата й усмивка и подпухналостта около очите й придаваха тъжен вид. Тя се протегна и леко го докосна по рамото.