Час по-късно пристигнаха в полицейското управление във Форт Уилям.
— Да, спомням си, че се обадихте тази сутрин — поздрави ги Гари Дейвис, след като влязоха вътре и Джон се представи.
Той се ръкува с тях. Дейвис имаше голяма бенка на врата и двойна гуша. Внимателно направената прическа се опитваше, но не успяваше да скрие оредяващата над челото коса. Но инспекторът им отправи топла усмивка и по всичко личеше, че харесва работата, която си беше избрал.
Дейвис ги въведе в спартанската си канцелария и изслуша историята им. От своя страна Рейчъл даде да се разбере, че биха искали да узнаят как бе възможно Джени да е паднала. Дейвис повдигна рамене, преди да отговори:
— За нещастие, такива инциденти в тукашните планини изобщо не са толкова редки. Случват се по три-четири всяка година. Повечето стават през зимата, но даже и в топло време един неопитен катерач може да падне.
— Но Джени не беше неопитна — изтъкна Рейчъл.
Дейвис се облегна назад в стола си, който изскърца в знак на протест.
— Мадам, разбирам, че може да прозвучи изтъркано и едва ли искате да чуете точно това, но инциденти могат и наистина се случват.
Джон видя как Рейчъл потрепна.
Не може да го приеме. Дали не сбърках, като я доведох тук?
Рейчъл вече отчаяно търсеше обяснение, което би могла да приеме. Всичко беше по-добро от студеното, твърдо заключение, че Джени е стигнала до своя безсмислен край след един малък миг на невнимание, едно подхлъзване. Дожаля му за нея. После си спомни думите й:
Заслужаваш нещо по-добро.
Споменът за тези думи правеха невъзможно да обвие ръцете си около нея, да я утеши. Не точно в този момент. Но отблъсна това чувство на безизходност. На кого му пука какво говори тя? Тя има нужда от тебе сега. Каквото има да става, да става.
Стисна я за рамото.
— Джени Дугал е била намерена от катерач, нали? — Джон попита полицая.
— Да — отговори Дейвис. — Страхувам се обаче, че е било вече твърде късно. — Очите му сякаш се замъглиха, когато прибави: — Вратът на госпожица Дугал е бил счупен.
— Но нали вие сте правили оглед на мястото? — намеси се Рейчъл. — Права ли съм?
Дейвис й отправи недоумяващ поглед.
— Помислих си… — избъбри тя неясно, с отчаяние в гласа. — Реших, че това е нещо повече от обикновен инцидент. Не е възможно да се е случило. Не по този начин. Не на Джени. Нищо не е както трябва.
За да изясни нещата, Джон каза:
— Все още сме потресени от скръб, не го понасяме много лесно.
— Разбирам — отвърна Дейвис. Погледна часовника си: — Казахте, че искате да видите мястото, на което е станал инцидентът. Смяната ми почти приключи, но мога да изпратя някой полицай да ви покаже.
— Благодаря — каза Джон.
Дейвис ги остави в офиса си и се върна с млад униформен служител, който застана на прага доста срамежливо. Дейвис го представи като Питър Ръдърфорд и обясни, че той ще ги заведе до точното място на инцидента.
— Ако сте сигурни, че искате да отидете — допълни той. — Няма кой знае какво за виждане.
— Да, сигурна съм — потвърди Рейчъл. — Наистина искам да отида.
Рейчъл и Джон благодариха на инспектора и последваха Ръдърфорд навън. Джон не каза нищо, но беше убеден, че Дейвис има право и това малко пътешествие, което предприемаха, няма да доведе до по-нататъшни прозрения.
Всъщност, целият ден нямаше да им предложи нищо ново.
Както се оказа, никога не бе грешил повече.
26
Двайсет минути по-късно те се намираха в подножието на Бен Невис; неговата височина от 1343 метра го правеше най-високият връх на Британските острови. Типично за Джени — да отправи предизвикателство към такава величина. Никога не се бе интересувала от малките предизвикателства.
Питър Ръдърфорд се качил при тях в колата под наем и ги заведе до мястото, където Джен бе паднала и беше намерила смъртта си. Никога нямаше да го открият без неговата помощ. Пасатът се лашкаше по черните пътища, пълни с дупки, все по-дълбоко в гората, все по-близо и по-близо до Бен Невис, каменния гигант. Последните няколкостотин метра трябваше да изминат пеша.
В своите представи Джон си бе изградил един образ на това, че Джени беше паднала от голяма височина и се беше приземила върху яркозелена морава. Истината се оказа съвсем различна. Тук шубраците бяха почти непроходими. Строшени скални блокове лежаха пръснати тук-там върху обраслия терен. Храсти, папрати и паднали дървета препречваха пътя им. Отвъд шубраците се издигаха стръмни, високи канари.