— Според инспектора, това трябва да е мястото — обяви Ръдърфорд.
Рейчъл закрачи нервно насам-натам.
— А къде е била колата й? Намерихте ли и нея?
— Да, беше на един от паркингите — отвърна Ръдърфорд. — Аз и партньорът ми я изкарахме оттам.
Джон гледаше Рейчъл, която търсеше наоколо.
— И? — попита той след малко. — Какво мислиш? — попита още по-скептично, когато тя остана мълчалива.
— Нищо не ми говори.
Тя продължи да крачи, като изчезваше сред високи храсти и обратно излизаше от тях; търсеше някаква нишка. Но не откри нищо.
Джон долови нетърпението на Ръдърфорд и й предложи да тръгват. Тя неохотно се съгласи.
Пред полицейското управление изказаха благодарността си на Ръдърфорд, а Джон го помоли да предаде и на инспектор Дейвис, че благодарят и на него. Ръдърфорд обеща да го направи и им пожела късмет.
От полицейското управление потеглиха към Странноприемница Стронмиър. В бара се срещнаха с добродушния собственик Ед Лайънс. Беше строен и мускулест, по-млад, но по-оплешивял от Дейвис. Носеше очила. Ед веднага им предложи нещо за ядене за сметка на заведението.
— Идеята да хапнем звучи добре, но аз плащам — каза Джон.
Ед махна нататък и викна да му донесат менюто. Скоро с наслада похапваха хамбургери с картофки.
— Какво ви води насам? — попита Лайънс, след като си бяха разменили по няколко шеговити забележки.
— Искахме да видим с очите си къде е паднала Джени — отговори Рейчъл.
— Какво? Пак ли? — намръщи се Ед.
Джон остави вилицата и ножа си. Погледът, който отправи към Лайънс, видимо стресна човека.
— Поне предполагам, че ти ходи там в началото на седмицата — каза Ед.
Джон и Рейчъл си размениха погледи.
— В началото на седмицата? Кога? — попита Джон.
— Вторник или сряда. В един от тези дни ти беше тук.
— Била съм тук? — възкликна Рейчъл.
— В деня след погребението — отговори Лайънс. — Рейчъл… какво… — лицето му изразяваше пълно объркване.
Джон за миг срещна очите на Рейчъл.
— Трябва да ти кажем нещо, Ед — съобщи Джон и после разказа цялата история, включително и за амнезията на Рейчъл. — Казваме ти това, защото отчаяно търсим отговори и се надяваме ти да можеш да ни помогнеш — заключи той.
Ед Лайънс слушаше с все по-нарастващ интерес, примесен с изумление.
— Значи не знаете какво се е случило между вторник сутринта и четвъртък сутринта и имате сериозни съмнения по отношение на смъртта на Джени? Това ли искате да ми кажете?
— Все още е възможно да я намеря. Трябва да я намеря — настоя Рейчъл. — Наречи ме луда или каквато искаш — няма да си първият или единственият, уверявам те.
Ед само поклати глава.
Джон опита да подходи от друг ъгъл.
— Мен ме интересува това, че Рейчъл очевидно е дошла да се види с теб във вторник. Значи трябва да е пристигнала с кола от Абърдийн до Форт Уилям. Непременно трябва да ни кажеш точно какво ти каза и направи тя, когато беше тук.
— Исусе Христе — почти прошепна Лайънс. — Каква невероятна история!
— Така е — съгласи се Джон. — Можеш ли да ни помогнеш?
Той погледна състрадателно Рейчъл.
— Държеше се малко странно, да бъда честен. Пристигна следобед, около четири часа. Веднага забелязах, че не ти се разговаря. Настоя да си платиш за стаята…
— Освен всичко е пренощувала тук? — прекъсна го Джон.
Ед кимна.
— Добре, продължавай — пришпори го Джон.
— След като се регистрира, седна в оня ъгъл… — Ед посочи към най-малката маса до камината — … и яде нещо, не помня какво. Исках да дойда при тебе да ти правя компания, но ти ми каза, че предпочиташ да останеш сама.
— Как изглеждах? — попита Рейчъл. — Как… как се държах? Тогава имах ли вид на човек, който си е изгубил паметта? Забеляза ли нещо странно в мен?
Ед кимна към своя барман.
— Обикновено не пия толкова рано през деня, но точно в този момент имам нужда от една бира. Нещо за вас, хора?