— Почти я чувам, Джон — изведнъж възкликна Рейчъл с далечен глас. — Тя е на някакво опасно място! Не ни остава много време.
— Само така си мислиш, Рейчъл.
— Не — възрази тя. — Знам го. Джен и аз сме повече от приятелки. Ние се усещаме, дори и да сме разделени. Не би могъл да разбереш.
Тези думи увиснаха тежко във въздуха помежду им.
Стари спомени нахлуха без покана в нея. Онзи ден преди години, първият път, когато станаха нещо повече от приятелки. Бяха ходили в Уелския Принц в Абърдийн. Бяха консумирали порядъчно количество алкохол, чувстваха се замаяни и се гушкаха една в друга. Когато пристигнаха в апартамента, в който живееха, те се прегърнаха и паднаха върху леглото на Рейчъл. Устните на Джени бяха докоснали нейните, а после езикът й започна да изследва нейната уста.
— Отдавна искам да го направя — бе прошепнала Джени.
А Рейчъл? Беше изненадана. Повече от това. Бе замръзнала, докато лежеше в леглото и Джени я покриваше с целувки — гърдите, корема, по-надолу. Не се бе съпротивила, остави Джени да прави с нея каквото поиска.
Защото и аз го исках.
За първи път го бяха направили. На другата сутрин, когато и двете бяха изтрезнели, избягваха да говорят за това и срамежливо отбягваха погледите си. Рейчъл си спомни, че бяха разговаряли за какво ли не, само не и за случилото се през нощта. Докато Джени — разбира се, Джени бе първата, която пое инициативата — не прегърна Рейчъл:
— Не знам за тебе, но аз не съжалявам, че го направихме.
Джени я беше опознала по най-интимния начин, любопитството й бе задоволено и с това всичко приключи. Рейчъл се тормози малко по-дълго, но накрая и тя остави онази нощ зад гърба си.
Наистина споделяхме всичко. Дори и това. И аз знам какво точно е то. Просто ми се е изплъзнало от ума. Само ако можех да си спомня…
Но туй то. Не можеше.
Още веднъж си спомни трудния си път през гората край Уайтмонт. Беше студено, беше дълбока нощ. Сама и в същото време не беше сама.
Споменът беше последван от кошмара, който сънува първата нощ в Ардроу Хаус.
После, незнайно поради каква причина, сякаш невидими ръце я сграбчиха и я избутаха пред някакво огледало. А в това огледало се видя такава, каквато беше наистина — смъртно изплашена жена. Човек, който бяга от нещо, и то не просто през последните дни, а от доста по-отдавна. Не от някакъв демон, а от себе си.
И видя образ — на Джени и себе си в къщата на родителите на Джени. Грейс бе излязла да прекара една вечер навън с Бил — по онова време той бе още жив — и Джени беше направила палачинки. По цялото й лице и дрехи имаше бяло брашно, цялата кухня бе посипана с фин прах. Джени се заливаше от смях. Това беше един от най-хубавите спомени на Рейчъл: скъпоценна рисунка, която къташе в ума си.
Само че рисунката се рушеше. Нокти, остри като бръсначи, разкъсваха платното, раздираха картината отвътре, а после от дупката изскочиха глава на вълк и черни крила.
Рейчъл рязко бе изтръгната от своя унес.
Втренчи се напред и изтри капките пот от челото си.
Накрая си помисли за Лестър Къминг. Трябваше да се срещнат с него; нямаше какво друго да направят. Дали да е днес? Щеше ли да е разумно Джон да обърне колата и да тръгне към Глазгоу вместо към Ардроу Хаус?
Може би идеята беше добра, само че тя се чувстваше изтощена. Посещението при бившия на Джени щеше да почака за някой друг път. Утре, каза си тя.
Всичко щеше да се окаже съвсем различно.
Джонатан не сваляше очите си от пътя. Пътуването обратно до Ардроу Хаус беше почти три часа. Спря на бензиностанция на Бритиш Петролиъм да зареди пасата. Когато плати и седна обратно зад волана видя, че Рейчъл бе заспала дълбоко. Вместо да потегли, той помести колата на един малък паркинг до бензиностанцията.
Измъкна от джоба на сакото си химикалка. Не Паркера, а една проста, пластмасова химикалка, която винаги носеше като резерва. Оглади върху крака си касовата бележка от бензина откъм обратната страна и написа върху нея:
Преди 11 юни: Джени задълбава в стария случай с Пола.
11 юни — петък: Дж. изпраща имейл в 02:30 сутринта. Посещава Ед. Ходи в планината в събота, неделя и понеделник.