Джон намери Рейчъл да разговаря с Хърб, сина на Хърб — Том, и снаха му — Синтия. Скоро при тях дойдоха двете сестри на Елизабет, които бяха пристигнали от западния бряг. Уини, племенницата, която Елизабет смяташе да посети за рождения ден, също беше тук. Току-що бе навършила осемнайсет — деликатна красавица с дълги, руси коси.
Никой не говореше много. Никой не знаеше какво да каже.
— Знаех, че трудни времена очакват Елизабет, но това… Това е просто невероятно — каза накрая Хърб, като поклати тъжно глава.
Рейчъл го погледна въпросително.
— Какво искаш да кажеш, Хърб? Какви трудни времена са я очаквали?
Хърб избърса една сълза.
— Лиз не казваше на никого, но тя беше болна, много болна. Преди шест месеца се прегледа при специалист и откриха тумор в белите й дробове. Лекарят препоръча комбинация от химиотерапия и лъчетерапия, но тя не искаше нищо такова. Не искаше да страда в ръцете на съвременната медицина, само за да умре така или иначе.
Преди два дни Рейчъл бе забелязала, че леля й изглеждаше отслабнала. Беше решила, че леля Елизабет е на диета.
— Нямах представа — промълви тя.
— Никой нямаше — осведоми я Хърб. — Аз единствен знаех. Последните изследвания бяха направени само преди няколко седмици. Те потвърдиха, че туморът е злокачествен и има метастази. Мисля, че Елизабет взе правилното решение — да си отиде тихо в нощта и да не страда по-дълго от необходимото.
Рейчъл изведнъж чу наум гласа на леля си:
Така говори за Джени, за това колко е била пълна с живот и колко много продължава да означава за тебе. Накара ме да си помисля за…
Сега разбра. Надгробната реч, която беше произнесла на погребението на Джени, очевидно бе накарала леля й да мисли за собствената си смърт и собственото си погребение, които я очакваха съвсем скоро.
Но не по този начин. Този път ръката беше изиграна твърде бързо. Все още не беше време леля Елизабет да умре, някакво зло имаше намесено тук.
28
Когато се прибраха в Ардроу Хаус, внезапна вълна на замаяност накара Рейчъл почти да падне, така че се наложи да се хване за облегалката на дивана. Джон я посъветва веднага да си легне. Помогна й да стигне до спалнята и да се съблече. След като беше вече под завивките, той седна на ръба на леглото, нежно отметна от окото й кичурче коса и го закрепи зад ухото.
— Леля Елизабет е била убита — проговори дрезгаво тя; това бяха първите думи, които произнесе, откакто напуснаха дома на леля й. Беше единайсет часа и силен вятър стенеше скръбно около стрехите на покрива.
— Да — каза Джон.
— Защо? Господи, защо? Хърб е прав. Тя е, тя беше най-милата жена на света. Кой би искал да я нарани?
Той поклати глава. Нямаше представа.
— Опитай се да поспиш.
Тя се обърна.
— Обичам те — каза той.
Изправи и тя чу стъпките му да се отдалечават. Вратата се отвори и затвори с тихо скърцане.
Рейчъл остана сама. Протегна ръце и крака, погледа втренчено в тавана известно време, опитвайки се да подреди мислите си. Беше невъзможно да приеме, че леля й беше мъртва. Защо си отиде — и тя, ако наистина се окажеше илюзия това, че Джени беше още жива?
Не можеше да си представи как така някой ще я убие. Не бе направила нищо лошо. Сълзи запариха очите й и изтощението постепенно я обзе.
Събуди се внезапно, чула наблизо в тъмното някакъв кашлящ звук. Демонът я беше намерил! Искаше да изпищи, но не можеше. Сякаш някой беше запушил устата й с кърпа.
Сърцето й заблъска, изправи се и седна в леглото. По стъклото на големия прозорец тропаха дъждовни капки. Вятърът пищеше. Джон лежеше неподвижно до нея. Колко е часът? Провери будилника — 02:15. Погледът й се върна към прозореца.
Оттам я гледаше зловещо вълча глава.
Успя да сподави вика си и в същия миг осъзна, че това вероятно беше просто сянка.
Въпреки това цялата се тресеше. Колкото и да опитваше, Рейчъл не можеше да убеди себе си, че е в безопасност. Ако събуди Джон, той както обикновено щеше да я успокои и отново да заспи. А тя щеше да продължи да лежи там, обсадена от страховете си. За момента поне сънят просто не беше възможност.
Дали бяха заключили предната врата? Бяха ли завъртели резетата на всички прозорци? Вероятно да, но изведнъж се оказа неспособна да успокои страховете си. Трябваше да отиде и лично да се увери.