Не мисли за това. Сега трябва да действаш!
Да, но как? Какво, за бога, би могъл да направи?
Джон се изправи на крака и скръсти ръце пред гърдите си.
Ключът е Джени.
Тази странна мисъл изскочи сякаш от нищото.
Беше убеден, че това наистина има връзка с Джени. По-точно, свързано беше с някаква тайна договорка между нея и Рейчъл. Те двете определено бяха обсъждали някои неща точно преди Джени да умре. Тази тайна можеше да изплува на повърхността само ако Рейчъл си върне паметта, защото никой друг не знаеше за нея.
Джон сплете пръсти зад главата си и се загледа в тавана.
— Какво беше, Рейчъл?! — извика отчаяно в нощта. — За какво беше онзи имейл от Джени? Какво общо има той с убиеца? Как да те намеря?
После стисна юмруци и изрева:
— Къде си!
Като не получи отговор, той отиде в дневната и се тръшна върху дивана.
Какво, по дяволите, изпуска? Трябва да има нещо, за което да се хване. Все повече и повече му се струваше, че Рейчъл е била по дирята на убиеца, преди да изчезне — преди да изчезне първия път. Беше нарекла извършителя „демон“. Дори го бе нарисувала. Само дето убиецът не можеше да е някакво крилато чудовище, защото такива неща не съществуват.
Или съществуват? Била ли е през цялото време права и има ли наистина някакво създание, което броди наоколо?
За един кратък миг почти повярва в това.
Каквито и да бяха фактите, човекът или нещото, убило Елизабет, се беше върнало и бе отнесло Рейчъл със себе си.
Ако Джон успее да открие тайната на Рейчъл и Джени, можеше да разбере и какво следва да направи. Но тайната беше погребана, нали?
Изведнъж получи вдъхновение — една идея така съвършено логична, че всъщност би могла да е от практическа полза.
Първият му порив бе да грабне джиесема, но после реши да подходи другояче.
Щеше да отиде да се види с нея.
30
Рейчъл се събуди в пълен мрак. Очите й бяха завързани. Китките й също бяха вързани зад гърба. Едва можеше да се движи.
Седнала по този начин, облегната на стената, усещаше гърба си студен и мокър. Ръцете я боляха, толкова стегнато се впиваха въжетата около китките й. Вдигна глава и остра болка прониза врата й. Цялото й тяло беше измръзнало; имаше чувството, че седи върху леден блок. Бикините и тънката тениска бяха всичко, с което бе облечена.
Започна да се пита какво се беше случило, как така всичко бе станало толкова невероятно бързо. Силуетът, който беше видяла в дневната: къде ли е сега? От колко време е тук?
Макар да не виждаше нищо, чувството й за мирис бе изострено. Измъчваха я миризмата на плесенясало дърво и тъмнината. И една противна смрад на разложение, която говореше за гниещи трупове и й напомняше за — какво?
Тази миризма…
Изведнъж нещо забравено проблесна пред нея, ясно и остро, и се заби в ума й. Изведнъж й стана трудно да диша. Стисна зъби.
Как е могла да забрави? Пред мисления й взор започнаха да се появяват образи подобно на надигаща се вълна, която всеки момент щеше да се разбие отгоре й.
Вървеше под моста Кълейн в Абърдийн; беше хванала прекия път през тунела, за да се прибере вкъщи по-бързо. В тунела бе тъмно като в рог, но оттатък каменната арка една улична лампа кимаше с блясъка си. Вдигна яка. По черните стени се стичаше вода, звукът й напомняше капещи кранчета. Напред беше ярката светлина на лампата — като леко намигване сред нощния мрак. В онзи същия момент звярът се надигна зад нея.
Какво беше чула най-напред? Кашлящи, гърлени звуци или шумоленето на разперващи се крила? Може би и двете едновременно. Паниката я стисна за гърлото. Изпищя и хукна, без да поглежда назад.
Беше като да газиш през блато — не стигаше доникъде. Ярката светлина, онова намигване оставаше отчайващо далече, а нещото, което се бе надигнало зад нея, почти я достигаше.
За миг почувства адска болка в главата. После нищо. Когато се свести с пулсиращо главоболие, очите й бяха завързани и тя беше завързана и подпряна до стена като тази, до която бе подпряна сега. Усетила беше същата противна воня. И освен собственото си дишане не чуваше нищо друго.
— Хей? — каза предпазливо в тъмното.
Тишина. Точно както тогава. Единственото, което чуваше, бе много далече и то беше вятърът и дъждът.