— Има ли някой? — извика по-силно.
Не получи отговор.
Беше ли Джени в тази стая с нея? А Пола? Вонята на разлагащи се тела я задушаваше. Стомахът й се свиваше и се бореше да си поеме въздух.
Онази нощ бе отвлечена от демон. Беше се събудила сред този ад и седеше на същия вмирисан под.
Никой не научи. Това беше нейната тайна, нейният белег.
Сама, все сама, освен когато звярът идваше. Не му трябваха врати, просто се появяваше сякаш от нищото. Въпреки че беше със завързани очи, знаеше кога е там и я гледа втренчено. Не говореше, само издаваше от време на време онези кашлящи, гърлени звуци, ниски и заплашителни като на вълк. Когато я докосваше, тя не усещаше човешка плът, а нещо като груба кожа. Нещо нечовешко. Не й даваше вода или храна и се страхуваше, че я очаква ужасна смърт.
Беше преди много време.
Тя беше само на седемнайсет години.
Днес, в тази същата стая, тя се запита дали животът на Пола Декърс не беше завършил по същия начин. А на Джени? Рейчъл се страхуваше от най-лошото. Усещаше, че всеки момент може да повърне.
Но последния път тя бе избягала. Беше напипала между пръстите на дясната си ръка камък…
… Имаше остър ръб и тя го бе стиснала здраво, не го изпускаше. В момент, когато долавяше, че звярът не е там и не я гледа, тя използваше назъбения му ръб, за да кълца въжето около дясната си китка. Беше изтощителна работа, която не даваше никакъв резултат, освен непоносими спазми в рамото и китката й. В отчаянието си едва не захвърли камъка настрани. Но някак успя да запази силата на волята си и да продължи. Не преставаше да търка въжето, докато то не започна да се разхлабва и да отпуска болезнената си хватка. Чувството на въодушевление бързо беше последвано от страха, че звярът може да открие това. Какво ще й стори тогава? Дали ще я разкъса? Ами ако я убие точно когато е на крачка от свободата? Но това не се случи. Най-накрая въжето около китката й стана съвсем халтаво и тя успя да се освободи. Пое дълбоко дъх и свали превръзката от очите си. За първи път видя стаята, в която беше затворена от… колко време? Дни, най-малко.
Стените на голата стая някога са били боядисани в зелено, както и вратата. Рейчъл забеляза само един прозорец. Подът беше осеян с мъртви мишки и плъхове. Ако демонът бе влязъл в този момент, със сигурност щеше да я убие. Нямаше връщане назад, трябваше да продължи. Въпреки това паниката заплашваше да я парализира, трябваше да положи херкулесовски усилия, за да я овладее.
Изправи се и изтича с всички сили през вратата, надолу по стълбите по някакъв коридор и навън, под прикритието на заобикалящата я гора. Само веднъж хвърли поглед назад към къщата, където бе държана като пленница. Беше тъмна и порутена, стоеше безрадостно в тъмнината. Леговището, нашепна умът й. После затича отново, без да спира, без да смее да си почине, ужасена, че звярът може да я намери и отново да стане господар на тялото и душата й.
Това се бе случило преди дванайсет дълги години.
Беше го изтласкала някъде далече назад, бе поискала да забрави. И беше успяла — досега.
Но какво се бе случило с нея през последните дни си оставаше загадка.
Сега беше завързана и с превръзка на очите в същата зелена стая както тогава, в леговището на демона. Възможно ли бе да намери друг остър камък, за да се спаси и този път?
31
При първите слънчеви лъчи Джонатан стоеше на главната улица в Гленвил и гледаше табелата с надпис РОЗА. Дъждът валеше върху него и се чувстваше премръзнал до кости. Вятърът малко беше отслабнал, но не много.
Натисна звънеца до вратата и зачака. Стомахът му бе свит. Огледа подозрително сивата, тъмна улица, мрачните къщи. Плътни, бълбукащи потоци вода изчезваха в уличните шахти. Едва ли някога се бе чувствал по-самотен.
Чу звука от дърпането на резето. Входната врата се открехна. Грейс Дугал, облечена в розов халат над кремава нощница, го погледна с изумление.
— Съжалявам, че те събудих, Грейс — извини се Джонатан. — Не бих дошъл толкова рано, ако не беше спешно. Трябва да поговорим.
Понеже тя го гледаше така, сякаш не може да го познае, Джонатан почувства как отчаянието му расте. Трябваше да я убеди.
— Грейс, моля те. Умолявам те.
Тя кимна.
— Влез.
Той влезе да се скрие от дъжда и вятъра и затвори вратата зад гърба си.