Мислеше усилено, челото й се бе набръчкало от съсредоточеност, но за нищо на света не можеше да си спомни как беше стигнала до апартамента без някой да я закара в болница или в някое полицейско управление.
Стигнах до къщи без някой да разбере какво ми се е случило, помисли си тя и това беше истината. Но нищо повече не проумяваше и се чудеше как всичко това би й помогнало в сегашното изпитание да намери начин да избяга.
Внезапно й хрумна мисълта, че в крайна сметка демонът може би стоеше срещу нея. И я гледаше мълчаливо.
По гърба на Рейчъл полазиха мравки.
— Тук ли си? — прошепна напрегнато.
Почака, но не чу нищо, освен воя на вятъра и силния дъжд, който чукаше по покрива.
Защо се е върнал? — запита се тя. Беше свършило, нали? Беше свършило преди години. Това беше най-черният й спомен, дотолкова, че насила го беше потискала. Защото почти веднага бе взела решение, което щеше да промени целия й останал живот. Беше решила да остави кошмара зад гърба си и никога повече да не мисли за него.
Защо?
Защото беше ужасена, ето защо. Ако отиде в полицията, от това нямаше да има полза. Дори и да тръгнат да търсят демона, какво щеше да стане после? Никога нямаше да го хванат, убедена беше в това. Той винаги щеше да успява да им се изплъзне. Пък и кой би повярвал на историята й? Дори на самата нея й изглеждаше абсурдна.
Не беше казала на никого. Нито на родителите си, нито даже на Джени.
За нейна изненада, отсъствието й не бе забелязано от никого. Джени беше заминала за Гленвил да види майка си, докато Рейчъл бе държана като пленница. Нейните родители я потърсили по телефона безуспешно, но не се разтревожили. За Рейчъл бе типично да прави излети, без да им се обажда. Беше жизнерадостна млада жена и понякога поемаше нанякъде за няколко дни, ходеше бог знае къде. Неколцина приятели също се бяха обаждали, но поради някаква причина и те не бяха доловили нищо необичайно в това, че тя не вдигаше телефона.
Когато Джени се прибра след два дни от гостуването при майка си, най-видимите белези от малтретиране бяха избледнели, а Рейчъл успя да прикрие онези, които заздравяваха по-бавно. Обличаше пуловери с дълги ръкави, които покриваха ръцете й до китките, и измисли оправдание за изпочупените си нокти.
Всичко вървеше както трябва, докато една сутрин Джени не я попита кой е Абадон.
Сега Рейчъл седеше пленена в тази стая и очите й щяха да изхвръкнат от орбитите — задавяше се от миризмата на разложение, която ставаше още по-противна с всяка изминала минута. Навън дъждът продължаваше да се лее неуморно.
Абадон!
Името на звяра.
Как бе могла да го забрави?
И как го беше открила Джени?
Защото бяха започнали моите кошмари.
Да, това беше. Според Джени тя крещяла всякакви неща насън, най-често и най-ясно от всичко думата „Абадон“.
Рейчъл притисна гръб назад към стената и се опита да си припомни повече подробности. Те започнаха да изплуват бавно.
Джени обаче имаше подозрения и по други причини.
— Видях те под душа — бе казала тя.
Приятелката й беше виждала голото й тяло достатъчно често, дори и от много близо, но за първи път Рейчъл се почувства засрамена и… наблюдавана.
Нараняванията по китките й не бяха убягнали от вниманието на Джени и тя вече не вярваше в неубедителните й извинения за счупените нокти. Беше убедена, че Рейчъл крие нещо и Джени искаше да знае какво е то.
Рейчъл продължи да отрича, защото не можеше при никакви обстоятелства да позволи на демона да се върне в живота й. Но Джени си беше Джени. Не спираше да я ръчка — като хирург, който изрязва злокачествено образувание от пациент.
Част от Рейчъл искаше да признае всичко. Въпреки твърдото й решение да държи устата си затворена, болката и ужасът бяха непоносимо бреме. Би могло да е мъртва. Всъщност тя щеше да бъде убита, ако не беше успяла да се освободи. И се нуждаеше от утеха — нещо, което Джени би могла да й даде в изобилие.
Но все пак тя не призна. Всеки път, когато си помислеше да се довери на Джени, един глас й нашепваше, че най-добрата политика бе да не казва нищо. Междувременно беше решила, че иска да напусне апартамента им.
Защото, макар и да се опитваше да забрави демона, той никога нямаше да забрави нея. Можеше да се опита да открие къде живее. Някоя нощ сигурно щеше да се появи отново и да я убие.