Една врата се отвори със стържещ звук.
Знаеше коя. Онази в ъгъла на зелената стая, където се намираше тя.
После изскърцаха дъските на пода. Нещо изпълзя навътре.
И вратата спря да скърца.
Възможно ли беше създанието, нарисувано от нея в ъгъла на брошурата, да е наистина в стаята при нея, точно отпреде й?
Нещо люспесто се уви около гърлото й и се стегна. Ужасът и унижението се превърнаха в истинска паника, усети как трахеята й се свива, дробовете й плачат за въздух, а очите изскачат от орбитите си, докато звярът затягаше хватка и бавно я душеше.
33
Джонатан излезе навън и притича към колата си през поредния проливен изблик на облаците. Мушна се зад волана и приглади с ръце мократа си коса. После изсуши доколкото можеше ръцете си в дънките и се обади на семейство Маккензи. Отговори Елън.
— Здравей, Елън, мога ли да говоря със Стивън? — дори и за самия него молбата прозвуча повече като искане.
— Джонатан! Да, разбира се. Ти добре ли си?
— По-късно, Елън, моля те. Трябва да говоря със Стивън.
Тя не настоя.
— Тук е. Почакай.
— Джонатан? — чу гласа на Стивън. Прозвуча разтревожено.
— Мисля, че знам къде се намира — припряно каза той.
— Какво? Кой да се намира някъде?
Джонатан се плесна по челото. Възрастният човек още не знаеше нищо.
— Рейчъл изчезна, Стивън. Снощи, от Ардроу Хаус. Беше отвлечена.
— Отвлечена ли? Рейчъл? — попита невярващо Стивън.
— Когато се събудих, нея я нямаше. Ключалката на входната врата беше разбита. Някой е влязъл вътре. И мисля, че знам кой е.
Стивън мълча известно време.
— Ти къде си и какво мислиш да правиш?
— Мисля, че знам къде живее този тип — заяви решително Джонатан. — Имам нужда от тебе, за да ми показваш пътя.
— Разбира се — съгласи се Стивън, без да задава повече въпроси.
— Идвам веднага. Би трябвало да съм при теб след около половин час.
— Ще се приготвя — обеща Стивън.
Въпреки силния дъжд Джонатан стигна пред дома на семейство Маккензи за трийсет и пет минути. Още преди да е спрял до бордюра, от вратата изскочи Стивън с чадър в ръката. Елън бе застанала на прага.
Джонатан отвори вратата на предната седалка и Стивън се наведе вътре.
— Нямам представа какво си намислил, но по лицето ти чета, че не искаш да влезеш за чаша чай.
— Няма време за това, Стивън. Трябва да тръгваме веднага.
Стивън помаха на Елън, застанала до вратата с ръце, скръстени на гърдите.
— Върви — извика тя.
Стивън кимна и седна на предната седалка до шофьора.
Джонатан бързо потегли.
— Първо искам да се върна в Катбърт.
— Както кажеш — отговори Стивън.
Пристигнаха в Катбърт и Джонатан паркира колата до едно дърво. Слязоха. Въпреки че дъждът не преставаше, Стивън реши да остави чадъра в колата.
— Така или иначе ще се измокря — вдигна рамене той. — Голяма работа. Да вървим.
Последната част от пътуването си направиха пеша. Можеха да стигнат докъдето трябваше с колата, както го информира Стивън по пътя, но Джонатан реши да не го правят. Пътеката — която днес беше кална пътека — бе единственият начин да се приближат незабелязано.
Дейв Пукас настоятелно беше помолил Джонатан да не прави нищо в Катбърт. Той обеща да изпрати детективи до часове, които да арестуват заподозрения и да го доведат за разпит.
— Да не правя нищо? За нищо на света! — бе казал Джонатан на Стивън в колата, след като му предаде разговора си с Пукас. — Нямам особено доверие в полицията и освен това не съм убеден, че Дейв наистина може да изпрати екип полицаи. Вероятно няма да приемат подозренията ми достатъчно сериозно. И дори Дейв да успее да го уреди, колко време ще отнеме? За Рейчъл може да е твърде късно, ако вече не е.
Стивън кимна в знак на съгласие.
— Ако стигнем там и полицията още не е дошла, ще действам сам — каза Джонатан. — Не искам да замесвам и тебе. Ако се натъкнем на убиец, нещата могат да станат рисковани. Елън ще ме убие, ако ти се случи нещо.
— Не се тревожи — увери го с усмивка Стивън. — Елън няма да остане вдовица точно днес.
Стивън избра различна пътека от тази, която бяха използвали двамата с Рейчъл предишния петък. Джонатан го следваше отзад, докато преминаваха покрай къщи, отчасти скрити в зеленина. След последната къща Стивън изкачи няколко дървени стъпала, водещи към поляна, по която пътеката продължаваше почти невидима сред високите треви.