Когато Рейчъл с мъка се изправи на крака, той тръгна към нея с тежки стъпки.
— Не ме докосвай! — изпищя тя.
Зашлеви я в лицето с опакото на облечената си в ръкавица длан. Тя се свлече на колене. Следващото нещо, което почувства, беше изгаряща болка, когато кракът му замахна и я ритна дивашки в ребрата. Стори й се, че едно ребро изпука и тя изпищя отново.
Ритна я в стомаха и тя се почувства, сякаш щеше да повърне. Ритна я в брадичката и от устата и носа й бликна топла кръв.
Озлобен, запъхтян, той я гледаше злобно, докато тя се опитваше да се измъкне като червей от безумните му атаки. На пода, на разстояние колкото човешки ръст, забеляза парче червена тухла.
Погледна я отчаяно.
Това беше последното й средство.
Изпищя от болка, докато се претърколи няколко пъти към тухлата. Когато я достигна, сложи ръката си върху нея и прикова поглед в едрия мъж.
Господи, помогни ми! — помисли си Рейчъл и се надигна на колене. Стисна парчето в ръка и отметна ръка назад.
— Кучи син! — извика тя и с последните капчици сила, които й оставаха, запрати тухлата срещу гиганта.
Уцели го във вътрешното ъгълче на окото, близо до носа. Той изрева от ярост и болка, политна насам-натам, после се отпусна на едно коляно. Покри раната си с ръка, но напразно. Кръвта потече под дланта му.
Хайде, Рейчъл, каза си, ослепяла от паника. Не спирай.
Той беше коленичил между нея и вратата. И пак я гледаше с едно наранено око, което кървеше, и едно здраво око — гневно и безумно.
Рейчъл не можеше да го заобиколи, нито да мине през него.
Но после видя единствения прозорец в стаята. Без да мисли, закуцука към него и го дръпна. За нейно безкрайно облекчение той се отвори лесно и пусна вътре пронизващия вятър.
Повдигна единия си крак върху перваза, после другия, и попадна под обстрела на дъжда. След това просто се остави да падне, без да мисли или да се интересува колко далече под нея е земята. Просто нямаше друг път навън.
От гърлото й се изтръгна продължителен писък, който секна внезапно при удара в земята. Твърде слаба и дезориентирана, за да се раздвижи, тя остана да лежи там, загледана в леещия се дъжд.
Видя как едрият мъж подаде главата си през прозореца, после забеляза как насочва цевта на ловната си пушка. Целеше се в нея.
В следващия момент чу как пушката гръмна и усети смрад на опърлено. Рамото й пламна. Беше ранена.
Беше сигурна, че гигантът ще стреля отново. Беше сигурна, че иска да я види мъртва. Нямаше повече сила да се движи. Усещаше краката си като счупени. Мъжът, надвесен над нея през прозореца, я вземаше на прицел.
Нямаше какво повече да направи, освен да чака фаталния изстрел.
35
Джонатан се напрягаше докрай, за да не изостава от Стивън, който се оказа в отлична форма за мъж на неговата възраст. Планинският поток оставаше от лявата им страна, а от другата беше гъста гора. Къщата, към която вървяха, се намираше на горска поляна, бе обяснил Стивън. Джон очакваше всеки момент да я види.
А после? Какво щеше да стане после?
Може би Пукас бе успял да изпрати група опитни детективи, които вече наблюдаваха къщата и всеки момент щяха да предприемат действия. Може би вече го бяха направили. Или може би — това беше по-вероятно според него — полицията изобщо не беше там.
Изведнъж кракът му се хлъзна върху един мокър камък. Извика миг преди да изгуби равновесие и да падне с лице в калта.
Стивън погледна назад и чевръсто се върна при него.
— Добре ли си?
Джон стискаше глезена си с две ръце и се люлееше напред-назад.
— Мисля, че го навехнах. По дяволите, трябваше да съм по-внимателен!
Стивън му подаде ръка.
— Хайде, ще ти помогна.
Джон стисна ръката му и се опита да се изправи. Остра болка прониза пострадалия глезен и той се отпусна отново на земята.
— Чакай — скръцна през зъби. — Дай ми секунда.
Отново се опита да се изправи и отново падна назад. Обхвана глезена си с ръце и направи гримаса:
— Ще се оправя — заяви решително. — Болката ще мине, сигурен съм.
Стивън огледа глезена.
— Е, аз не съм толкова сигурен. Не изглежда добре.
Джон се взря в далечината. Три клона се люлееха; небето бе оловносиво; дъждът се сипеше като из ведро.