Джон приклекна до Стивън:
— Е?
Стивън повдигна рамене.
— Мисля, че вътре няма никой.
Джон огледа къщата. Непосредствено до вратата имаше ръждясал цилиндричен резервоар. Около него бяха пораснали бурени, както навсякъде наоколо. Тъмните прозорци приличаха на черни очи.
Джон се съгласи. Изглеждаше празна.
Остави прикритието на храстите и бавно пропълзя към постройката през високата трева. От едната страна се спускаше покрив, стъпил върху дебели дъбови подпори, който изпълняваше допълнителна роля като навес за складиране на стари мотори, кутии, ръждясал стар варел за масло и други боклуци. Какво следва да направи сега?
Придвижи се към предната врата, като захвърли настрани клона, на който се подпираше. Вече не му трябваше.
— Значи тук живее Греъм Хорн — неочаквано се обади зад него Стивън.
Джон понечи да смъмри стария човек за това, че е тръгнал след него, но разбра, че няма да има полза. Очевидно той слушаше само жена си Елън.
— Работи за клана Макюън, местни благородници — тихичко го информира Стивън. — Един от малкото кланове, които са сравнително заможни. Семейството живее в замъка Триан, на шестнайсет километра от Уайтмонт. Хорн управлява имението и организира ловни излети за семейство Макюън.
Джонатан почти не го чуваше. Събра кураж и леко побутна вратата. Тя се оказа отключена и се открехна с леко скърцане, преди да заяде.
Джон имаше усещането, че го наблюдават. Нещо го гледаше. Надникна вътре. Не видя силует на демон в коридора, никакъв голям прилеп с вълча глава. Не видя нищо, освен мрак.
Но къщата не беше изоставена.
Това беше повече от чувство, беше знание, защото — ето къде се е случило!
Опря рамото си във вратата, тя изскърца и се отвори напълно.
Махай се оттук! — изкрещя един глас в него, но той не можеше да го направи. Трябваше да намери Рейчъл. И ако беше още жива, тя се намираше тук — бе убеден в това.
Промъкна се вътре.
36
Случайността спаси живота й.
В същия миг, в който Рейчъл се плъзна назад по някакви изгнили дъски, разхвърляни наоколо, огромният мъж стреля за втори път срещу нея от прозореца. Трески от дърво се пръснаха точно на мястото, където бе лежала преди миг.
Но сега той получи възможност да довърши работата си. Следващият изстрел нямаше да я пропусне. Тя стисна очи.
Но не. Последва тишина. Не стреля за трети път.
Дали не си е помислил, че вече я е убил, запита се. Не, разбира се, че не, смъмри я собственият й разум.
Може би зареждаше пушката. Каквото и да правеше, тя трябваше да избяга. Вероятно нямаше да стигне далече, но бе решена да се бори за живота си. Дали ще може да се изправи? Краката й не бяха ли счупени?
Стани! Стани! — пришпорваше я един глас в нея.
Изправи се на ръце и колене и запълзя през шубрака, покрай ъгъла и извън обсега на пушката. Точно тогава поредният изстрел хвърли струя кал на по-малко от три стъпки от нея. Тя скочи на крака и хукна, като залиташе и се въртеше като пияна.
Сега, заключи тя, имаше само един избор и той беше да се опита да стигне до края на поляната зад леговището и да влезе в гората, където може би щеше да успее да намери скривалище. От раната на рамото й бликаше кръв, но основната й грижа бе дали ще намери сили в краката си да продължи да върви. С разкъсана, висяща на парцали тениска, тя се повлече напред.
Напредваше прекалено бавно. Събрала до капка всичката си сила, запълзя навътре в гората и, останала без дъх, продължи да върви напред.
Ами ако дирята от кръв я издаде? Възможно е, но също така знаеше, че той може да чуе съчки и други горски отломки, които пукаха и хрускаха под босите й краката.
Замръзна на място. Бъди тиха, много тиха.
Опря се задъхана на едно дърво.
Тук, сред дърветата, й се струваше, че се повтаря нощта от миналия четвъртък — как отвори очи, как чу шума от течаща вода, как се страхуваше от нещо, което бе връхлетяло от черното небе. Този път нямаше съмнение кой е демонът и къде се намира. И той щеше да продължи да я дебне, докато не падне мъртва в краката му.
Той не може да умре. Вечен е.
Рейчъл погледна назад към леговището, но група дървета препречваха погледа й. Къде се намира сега? Страхуваше се да диша. Рамото й пулсираше, а болката в краката бе почти непоносима.