Достатъчно е само да проследи кървавата диря.
Пред нея, от плющящия дъжд, се надигна сянка. Рейчъл едва успя да сподави вика си. Но сянката скоро изчезна. Тя се обърна и навлезе с тежки стъпки още по-дълбоко в гората.
Под краката й отново запукаха клони и тя се проклинаше, че вдига толкова шум. Капките дъжд щипеха очите й.
Спря и приклекна на пети зад един храст. Така не вдигаше никакъв шум, но това означаваше ли, че той няма да я намери?
Рейчъл зачака. Дъхът й бе спрял в гърлото. Минаха поне няколко минути, може би повече от минути.
Не се случи нищо. Съвсем нищо. Но гигантът беше видял накъде избяга тя. Какво го забавяше толкова? Къде, по дяволите, беше?
Колкото по-дълго стоеше зад храста, по-силна ставаше тревогата й — и по-силно убеждението, че той само си играе с нея. Стоеше някъде наблизо и очите му бяха приковани в нея; даваше й възможност за момент да си въобрази, че е в безопасност, което бе смъртоносна илюзия.
Най-сетне Рейчъл се изправи. Очакваше той да се покаже — фигура на тромав мъжага с пушка. Но все още нищо не се случваше. Имаше само свиреп вятър и шибащ дъжд. Би трябвало да се чувства премръзнала до кости, но не се чувстваше така. Беше вцепенена и не усещаше нищо.
Тя се обърна и закрачи отново, по-далече от леговището. Внимателно правеше стъпки една след друга, леко приведена, с прегърбени рамене, надявайки се, че това ще й помогне да избяга незабелязано. Сега не тичаше; много по-важно беше да е тиха, колкото може потиха.
Продължаваше да върви между дърветата и всяко нещо, покрай което минаваше, я отдалечаваше от къщата, от която бе избягала. Отляво, зад някакви дънери, виждаше високата трева, растяща около леговището, но по-нататък дори и зелената трева изчезна. Беше стигнала гората в северния край на поляната. Ако можеше да повърви още малко, щеше да потъне още в гората и щеше да е още по-трудно да я намери. Поне се молеше това да стане.
Стъпка след стъпка. Сега около нея имаше само дървета. Намираше се дълбоко в гората. Минутите минаваха. Дърво след дърво. А после…
Спъна се и без да иска изпищя. Падна в някаква яма, приземявайки се с лицето надолу в калта.
Известно време лежа неподвижна като смъртта, беше тихо.
Но не за дълго. Чу пукане на клони. Кръвта й се смръзна. Обърна се и погледна мрачното небе отгоре.
В края на ямата видя силует. Държеше пушка, насочена право срещу нея, а едно кърваво око гледаше в мерника.
Значи тази яма щеше да бъде нейният гроб. Не зелената стая, не даже и леговището. Когато натисне спусъка, всичко ще свърши.
37
Както подозираше, къщата беше празна. Джонатан и Стивън минаха предпазливо по коридора. Ако Греъм Хорн си беше у дома, досега щеше да ги е чул и би се случило нещо ужасно.
Но не се случи нищо и те започнаха да душат наоколо.
Къщата миришеше на застояло и изглеждаше непривлекателна. Печка в кухнята, свързана с газова бутилка. Легло в стаята срещу кухнята. Коридорът свършваше в подножието на стълбище.
Никъде не се виждаше и следа от Греъм Хорн. Или Рейчъл.
Къде си?
Джонатан огледа спалнята. Видя камина, стара парафинова лампа, долап, два стола и легло с одеяла отгоре.
Следващото помещение беше кухнята, но освен печката и мивката, нямаше кой знае какво да се види. Върху плота бяха натрупани няколко чинии и тиган, а в ъгъла стоеше препълнена с отпадъци торба за боклук.
Греъм Хорн може да не бе тук в момента, но къщата изглеждаше обитавана.
После Джон чу зад гърба си стържещ звук и се обърна на пети.
Вятърът. Просто вятърът. Усети как сърцето му отново затуптя в гърдите.
— Рейчъл! — извика той. — Рейчъл, къде си?
Гласът му отекна в полупразните пространства. Не последва отговор. В коридора се сблъска със Стивън, който излизаше от спалнята.
— Откри ли нещо?
— Ела да видиш това.
Джонатан тръгна бързо натам и видя за какво говори Стивън: квадратна дупка, изкопана в пода между леглото и стената. В основни линии напомняше кладенец, около девет стъпки дълбок и по-малко от три стъпки в диаметър.
— Виждал съм подобни неща в стари замъци — коментира Стивън. — Това е тъмница. Хвърляли са затворниците в тях и ги оставяли да умрат от глад и жажда.