Мислите на Джонатан се завъртяха. Огледа се диво наоколо и тръгна да претърсва стаите на горния етаж. Когато изкачи стълбището, забеляза зелена врата, стоеше открехната. Стаята зад нея, също с боядисани в зелено стени, беше празна.
Тук-там по дървения под лежаха парчета от въже. Краищата им бяха завързани за тежки метални халки, зазидани в една от стените.
— Какво е това? — попита Стивън, който беше дошъл зад него. Клекна и вдигна парчетата от въже, очевидно разрязани с остър нож.
— Била е тук, Стивън — заяви той напълно убедено. — Била е тук, но въпросът е къде е сега?
Погледът му спря върху отворения прозорец. Дъждът се стичаше вътре, навяван от вятъра. Едва ли нормален човек би оставил прозореца отворен в такова време, каза си Джонатан — но Греъм Хорн не беше нормален човек.
Отиде до него, подаде главата си навън и погледна надолу. Видя няколко стари дъски и варел за дъждовна вода. Нищо друго, освен кал, висока трева и навсякъде в далечината — гора.
Никаква Рейчъл, никакъв Греъм Хорн.
— Рейчъл! — извика срещу вятъра.
Гласът му постепенно заглъхна.
Стивън излезе от стаята и затрополи с крака по стълбите.
Джонатан остана на мястото си още малко. Всяка клетка в тялото му му казваше, че Рейчъл е била там. Съвсем неотдавна, малко преди той и Стивън да намерят това място.
— Къде беше тя сега?
От стълбите долетя рев:
— Джонатан!
Втурна се надолу по стъпалата.
Стивън стоеше в коридора и разтрепераният му пръст сочеше нещо.
— Там! Виж!
— А? Какво има?
— Погледни, там!
Стивън сочеше нещо като малко скривалище, закътано под стълбището. Беше затворено с малка врата. Зад нея се чуваха приглушени звуци.
Джонатан втренчи удивен поглед в него.
После се отпусна на колене, допълзя до вратата и дръпна топчестата дръжка. Вратичката се отвори и миризма на фекалии изпълни ноздрите му.
В дупката беше тъмно, но той различи фигура на човек.
Беше жена, лежеше настрани.
Веднага разбра, че не е Рейчъл, защото жената имаше къдрава коса.
Червена къдрава коса!
Добре ли вижда?
Джени?
38
Рейчъл гледаше в цевта. Беше чудо, че стигна толкова далече и въпреки това й се струваше неизбежно само след броени мигове животът й да угасне.
Потърси трескаво наоколо и очите й попаднаха върху един счупен клон, дълъг може би около метър и видимо як. Грабна клона с две ръце, замахна с него като с бухалка за крикет, а после с всичка сила го запрати напред, целейки се в глезените на едрия мъж. Дървото се удари в кост и мъжът изкрещя.
Изгуби равновесие. Политна в ямата до нея и се приземи по корем. Тя веднага скочи върху него и издра лицето му като освирепяла котка с острите си нокти. Пръстът й потъна в нещо влажно и слузесто и тя си помисли, че е бръкнала в окото, което бе наранила, хвърляйки срещу него тухлата. Той изрева от ярост и изпусна пушката.
Тя изтръгна оръжието от ръцете му, претърколи се по-надалече и насочи цевта към него.
— Не мърдай! — извика дрезгаво. — Не мърдай или ще ти пръсна шибаната глава!
Той притискаше с едната си ръка раненото око и тя видя кръв по дланта му. Беше вперил в нея поглед, пълен с неизмерима омраза. Опита се да стане.
— Не мърдай, казах ти! — и той се подчини.
Рейчъл преглътна буцата в гърлото си. Сега контролираше нещата, макар че далеч не беше в безопасност. Той беше хищник и ненормалник. Всеки миг щеше да скочи върху нея и да изкопчи пушката от ръцете й.
Трябва да го убия.
Но имаше ли сърце и кураж да го направи? Беше ли способна да извърши убийство? Пръстът й се уви около спусъка, но не можеше да го дръпне.
— Къде е Джени? — извика с груб глас. — Какво си й направил?
Гигантът не каза нищо.
— Кажи ми, иначе ще те гръмна, извратеняк!
Лицето му остана безизразно, а погледът на кафявите очи беше твърд като стомана.
— Какво си направил на Джени? — изкрещя Рейчъл.
После забеляза, че очите му следят всяко нейно движение. Той чакаше — чакаше подходящия момент, за да се хвърли върху нея.
После устата му се отвори.
— Застреляй го — извика един громолящ глас.