Джонатан отново хукна, този път по-целенасочено, към дърветата. Започна да разтваря храстите с ръце, отчаяно опитващ се да огледа колкото може по-голяма част от земята. Трябваше да я намери, независимо дали беше късно или не. После спря и наостри слух да чуе още изстрели. Но онзи първи гърмеж не бе последван от втори. Стивън дойде до него.
— Беше много близо, нали? — попита Джонатан с разтреперан глас. — Искам да кажа, трябва да е близо, иначе нямаше да го чуем в тази буря.
— Да, прав си — съгласи се Стивън.
И двамата огледаха гората, която ги обграждаше от всички страни. Не видяха нищо. Джон нагази по-дълбоко между дърветата, съзнавайки, че е непредпазлив. Ако Хорн го види, щеше да го убие. Но не го беше грижа.
Тогава го осени друга мисъл. Стивън също се излагаше на опасност. А той не можеше да допусне това.
— Ще вървя сам, Стивън. Върни се в къщата и се обади на Пукас. После се погрижи за момичето. — След като Стивън се поколеба, той изкрещя: — Прави каквото ти казвам, по дяволите!
— Нямам телефон — възрази Стивън.
Джон направи крачка назад към него и му подаде своето Блекбъри.
— Ето.
Обърна се и отново се впусна в бяг.
Тичаше като луд, блъскаше се в дърветата и през храстите. Хорн сигурно е наблизо, не спираше да мисли той. Трябва да е така. Колко далече може да стигне ехото от един изстрел?
Трескавото му дишане дращеше гърлото, пот течеше от всяка пора на тялото му. Вече всеки миг очакваше да види Греъм. Но не се случваше нищо.
Рискува да хвърли бърз поглед назад и с облекчение видя, че Стивън бе спрял да върви подире му.
За щастие, беше го послушал този път. Този път бе удържал победа.
Джонатан продължи да навлиза в гората. Вървеше, отмахваше настрани листа и клони. Не чуваше нищо, освен собствените си стъпки.
Но след това отекна втори изстрел и той рязко спря като замръзнал.
Джон слушаше и се оглеждаше, сърцето му биеше в гърлото. Все още не виждаше нищо, освен гъсти дървета.
Знаеше, че нещо изобщо не беше наред.
40
Рейчъл дръпна спусъка рефлективно. От гърлото й излезе истеричен писък, когато едрият мъж рухна върху нея.
Исусе, помогни ми. Помогни ми!
Тежестта му я смазваше. Не можеше да помръдне. Дали го беше улучила?
Не знаеше. Секундите течаха. Той продължаваше да не помръдва. Просто лежеше отгоре й, сякаш бяха любовници.
Възможно ли е да го е убила?
Беше й се струвало невъзможно. Трябва да беше невъзможно. И все пак изглежда се бе случило.
Секундите минаваха, а навсякъде около нея тупаха капки дъжд. Рейчъл вече едва дишаше. Трябваше да изпълзи изпод него, иначе щеше да се задуши.
Пое дълбоко дъх, после опря длани в раменете му.
С цялата останала й сила се опита да избута мъжа от себе си.
Той все още не помръдваше.
Повторен опит и успя да го повдигне малко.
Същевременно гигантът сам повдигна глава. Очите му се отвориха и устните му се дръпнаха назад, сякаш се канеше да я ухапе. По-ясно от всякога видя омразата и гнева в онези ужасни очи, едното от които бе покрито с кървав съсирек.
Ръката на Рейчъл продължаваше да държи пушката, но не можеше да напипа спусъка. Той удари с главата си нейната. Това я замая. Огромните му длани отново се сключиха около врата й и от гърлото му излезе къркорещо хриптене.
Лицето му също се промени. Устата се удължи, зъбите станаха по-големи и по-остри. От кожата му започна да изскача черна козина. На гърба се появиха черни крила.
Пред очите й гигантът се превръщаше в крилатия звяр с вълчата глава. Звярът стоеше на колене и тежките му ръце я душаха и караха да се дави за въздух.
Рейчъл търсеше пипнешком спусъка. Започваше да се изплъзва надалече, към дълбока черна бездна, и в този миг отново видя човешкия му образ.
Все още не можеше да напипа спусъка. Гигантът я натисна още по-силно с ръцете си, запушвайки трахеята, изцеждайки живота от нея.
Пръстите й най-сетне намериха каквото търсеха.
Дръпна спусъка.
Изстрелът отекна, очите му се окръглиха и кръвта сякаш бликна от цялото му тяло.
От гърлото му изригна безумно, яростно ръмжене и ръцете му се отпуснаха.
Цялата му сила го напусна и той рухна, лицето му падна върху нейното лице, а устните притиснаха бузата й.