Проклинайки, Джон се обърна и побърза да излезе колкото може по-бързо през храстите на поляната с къщата. Глезенът пак го болеше и значително го забавяше.
Най-сетне се измъкна от гората. В далечината видя Стивън, застанал на метър от къщата на Хорн.
Възрастният мъж побърза да отиде при него.
— Боже мили, изстрелите дойдоха оттам — каза той задъхан и посочи с пръст пред себе си.
— Знам — отвърна Джон задъхан. — Знам, по дяволите. Вървял съм в грешната посока.
Лицето на Стивън беше маска на агония.
— Проклет да съм, аз сгреших.
Джонатан опря ръце в бедрата си и се наведе. Нараненият глезен пулсираше от болка.
— Не се обвинявай, аз също сбърках. Вероятно силният вятър и гората са ни заблудили.
Той се изправи.
— Добре, сега тръгвам да я търся натам — и кимна към редицата дървета, които Стивън беше посочил.
Втурна се да тича, но глезенът му се огъна и той падна.
— Мамка му! — изпсува той. — Мамка му!
Стивън клекна до него.
— Аз ще отида.
Джон поклати глава.
— Не. Вече говорихме за това. Няма да правиш нищо подобно, чуваш ли ме?
Стивън отпусна рамене и кимна в знак, че се примирява.
— И без това е много късно — каза Джон със забележително спокоен глас. — Този последен изстрел може да означава само, че я е убил. Мисля, че едва ли можем да направим нещо. Ще трябва да чакаме, докато дойде полицията. Ти нали се обади на Пукас?
Стивън измъкна телефона на Джон от джоба си, сякаш имаше нужда да му го покаже. После го върна обратно.
— Да. Пукас не беше успял да изпрати екип. Но аз му казах, че сме намерили една жена, държана като пленница, и че сме чули изстрел. Това го накара да се размърда. Очаквам всеки момент да дойде полицейски екип. Те ще претърсят гората и ще намерят Хорн… и Рейчъл.
— Добре — отговори с гримаса Джон. — Това е добре.
Опита се да се изправи на крака и успя. Но едва можеше да върви и закуцука обратно към къщата.
Не чуха други изстрели. Джон не се съмняваше, че следващите няколко минути щяха да се разтеглят безкрайно, точно както щяха да се разтеглят минутите след като полицаите най-накрая се появяха и започнеха да претърсват гората. На Джон и Стивън щеше да им се наложи да стоят мирно, докато те намерят тялото на Рейчъл и някаква следа от Греъм Хорн.
Не мисли още за това.
Беше почти невъзможно, но щеше да опита.
Джонатан погледна към навеса, пристроен към задната част на къщата. Вратата беше отворена и до един бензинов варел се виждаше ръждясал, тъмнокафяв Лендроувър. Колата на Греъм? Ако е така, то той би трябвало да се придвижва пеша, значи няма да стигне много далече. С малко късмет все още ще е някъде из гората и полицията може лесно да го арестува. Това няма да облекчи мъката на Джон, ако Рейчъл е мъртва, но поне щеше да има справедливост.
Закуцука покрай навеса, заобиколи ъгъла и мина откъм предната страна на къщата до вратата, през която бяха влезли по-рано. Стивън го последва. Всяка стъпка беше все по-трудна и болезнена. Всяка следваща можеше да е неговата последна стъпка, след това щеше да се наложи да пълзи.
Изведнъж Джон изпита пълзящото чувство, че е наблюдаван.
Почти бе достигнал вратата, но се поколеба.
Приключил е с Рейчъл и се е върнал от гората тук. Ние не го видяхме, но той е видял нас и сега чака, за да ни довърши.
Странно колко убеден беше в това.
Чака до трупа на Марси. Вече и тя е мъртва.
На Джон му прилоша.
Нямаше смисъл, но…
Възможно е онзи тип да чака вътре в къщата, като гладен хищник, готов да се нахвърли върху ранената плячка.
— Какво има? — прошепна Стивън зад него.
— Влизаме в капан — прошепна в отговор Джон.
Стивън стоеше замрял.
— Какво искаш да кажеш? — попита тихо.
Джон нямаше време да обяснява. Пък и нямаше как да го обясни.
Какво би трябвало да направи? Една от възможностите бе да намерят безопасно място далече от вратата и да чакат полицията. Другата беше все пак да влязат вътре, нищо, че Греъм Хорн можеше да е там.
Джон отново си спомни, че трябва да предпази Стивън. Възрастният мъж беше изложен на опасност. Обърна се:
— Махни се оттук. Той ни наблюдава. Близо е. Тичай при дърветата, откъдето дойдохме, и се скрий.
Стивън се смути: