— Ами ти?
Джон поклати глава:
— Аз мога да бягам.
Стивън се усмихна слабо.
— Бълнуваш, синко. Никъде няма да ходя.
— Прави каквото ти казвам! — каза Джон тихо, но ядосано.
Тогава Стивън, без да спори повече, мина направо покрай него и влезе в къщата. Джон остана да го гледа изумен, очаквайки да чуе изстрели съвсем отблизо.
Не стана нищо.
Последва Стивън вътре. Коридорът още беше празен, а Марси още беше жива в дупката зад стълбището.
Джонатан, който бе смятал това за невъзможно, въздъхна с облекчение.
Стивън се обърна към него:
— Видя ли? Няма нищо…
После дъхът му секна. Ококори очи. Втренченият му поглед гледаше в нещо зад гърба на Джонатан.
Той се обърна и също го видя през отворената врата на къщата.
Беше Рейчъл.
Беше излязла от гората — откъм линията на дърветата отляво, където я бе търсил. Сега се намираше на около петдесет метра и силно куцаше. Изглежда едва пазеше равновесие. Беше ранена; видя петно от кръв върху разкъсаната й тениска. Беше почти гола.
После с ужас забеляза, че не е сама.
Някой се промъкваше дебнейки зад нея.
Беше истински гигант с яко телосложение. Дори и от това разстояние Джон забеляза пушката, която носеше в ръце.
Джонатан се втурна нататък. Глезенът го болеше непоносимо, но адреналинът и силата на волята, по-мощна от всякаква болка, го тласкаха напред.
Рейчъл също го беше видяла. Тя вдигна ръка — сякаш да го поздрави или предупреди.
Мъжът зад нея обилно кървеше. Джон се съмняваше, че го е усетила. Но той беше видял тях.
Огромният мъж вдигна оръжието и точно в този момент Джон изкуцука бързо покрай Рейчъл, хвърли се върху него и го повали назад. Паднаха един върху друг.
Усети кисела миризма. Пот, кръв, и още нещо. Джон го удари с юмрук в лицето — веднъж, два пъти, опита се да изтръгне пушката от него. Изведнъж тя изскочи от ръцете на гиганта, но къде падна?
Мъжът започна да отвръща на ударите му. Джон отнесе два силни юмрука, след което ръцете на врага се затвориха около ларинкса му. Задави се, борейки се за въздух.
Още един шанс.
Беше върху мъжа; първо размаха свободния си юмрук и го фрасна под брадичката. Гигантът се сви и моментално отпусна хватката си около гърлото му. Той стана от него, псувайки силно.
Пушката? Къде е?
Тогава всичко започна да се случва едновременно.
Джонатан погледна гиганта. Държеше нещо — пушката! Очите на Джон замръзнаха върху пръста на мъжа, който бе увит около спусъка на оръжието. Затаи дъх, стоеше беззащитен.
Точно в този момент един бос крак ритна гиганта в ребрата, след което в лицето му се заби юмрук.
— На ти, проклето копеле! — изкрещя Рейчъл.
Мъжът изгрухтя и падна назад. Когато се опита да стане, Рейчъл го ритна здраво в слабините; той залитна и пушката отново изхвръкна от ръцете му.
Тя грабна оръжието, насочи цевта право в лицето на мъжа и се озъби:
— Веднъж да мръднеш и ще ти пръсна шибаната глава!
Греъм Хорн се ухили. Наистина се ухили. Джон го чу да издава громолящ звук, който стигна до трескава височина и с едно движение мъжът измъкна ножа си от калъфа.
Преди да помисли, Джон вече действаше. Ритна Рейчъл в краката, тя политна надалече и падна на хълбок.
Миг по-късно окървавеният мъж хвърли ножа и острието се заби дълбоко под гръдната кост на Джон. Той падна назад и хвана с две ръце дръжката на ножа.
Рейчъл насочи пушката, дръпна спусъка и стреля.
Греъм Хорн се отметна назад. Парченца кост и тъкан от мозъка се пръснаха във въздуха, докато падаше на земята с потъмнели и угаснали очи.
— Джонатан! — изплака Рейчъл и се отпусна до него. — О, божичко, Джонатан!
Той все още лежеше по гръб, ножът стърчеше от него. Едва държеше очите си отворени.
— Джонатан! — хълцаше тя и ръцете й безцелно и безпомощно се движеха по него. Не знаеше какво трябва да направи, за да го спаси.
В далечината се чу пискливият вой на полицейски сирени.
— Джонатан, скъпи, чуваш ли ме? О, моля те, за бога, дръж се. Дръж се!
Той обърна леко главата си към нея.
— Обичам те — излезе като дъх.
— И аз те обичам, с цялото си сърце. Не ме оставяй, моля те, боже, не ме оставяй!
После Джонатан усети лека ръка върху рамото си.