— Ще отида за няколко минути да видя Марси. Веднага се връщам.
— Поздрави я от мен — поръча Джон.
Рейчъл взе асансьора и се качи три етажа нагоре. Влезе в стаята, където лежеше младата жена с червена къдрава коса. Вдигна ръка да я поздрави.
— Как си?
— С всеки ден малко по-добре — отговори Марси.
Рейчъл взе стола до леглото.
— Ще се оправиш, Марси.
Марси беше последната плячка на демона от Уайтмонт. Работеше за Роял Мейл. Всяка сутрин доставяла пощата в Инвърури — градът, където живеела. Вършела с удоволствие тази работа от осем години. Беше щастливо омъжена, с двама синове — Анди, на три години, и Патрик — на пет.
В четвъртък, на 17 юни, докато Рейчъл Сондърс е била в Челмсфорд и оплаквала внезапната смърт на Джени Дугал, Марси изчезнала безследно. Греъм смъкнал пощальонката от колелото й в ранните часове на деня. Бил я, ритал я и я унижавал, накрая я заключил. Кошмарът на Марси траял единайсет дни като в преизподнята. Цяло чудо било, че успяла да оцелее толкова дълго.
Марси й бе казала, че в някакъв момент чула в къщата да влиза човек, който не бил Хорн. Това било в срядата, когато Рейчъл я открила в леговището. Ослушвайки се от дупката под стълбището, тя разбрала, че не е Греъм — стъпките били твърде леки.
Тогава с цялата си сила започнала да рита вратата и да крещи за помощ. Рейчъл отворила и намерила Марси, но не успяла да я освободи от белезниците. Решила да отиде да потърси клещи, но Марси я предупредила, че той щял да се върне всеки момент, затова Рейчъл трябва да отиде да се обади в полицията.
Ако не била направила грешката да остави мобилния си телефон в колата, паркирана зад къщата на арендаторите, всичко щяло да се развие по съвсем различен начин. Ако се била обадила веднага на телефон 999, можеше да спаси и Марси, и себе си, и да спести всичко, случило се по-късно. Но първо е трябвало да отиде до колата.
Рейчъл беше затворила вратата на дупката и Марси, останала отново в мрака, чула леките й стъпки да се отдалечават и заглъхват.
После чакала Рейчъл и полицията. Надявала се със затаен дъх да дойдат полицаите, но те не идвали. Дошъл само Греъм, който бил открил, че някой е влизал в къщата. След това Марси започнала да се страхува, че Рейчъл в крайна сметка няма да се измъкне. Греъм вероятно я бил убил преди тя да успее да се обади.
Но Рейчъл не била мъртва. След като Марси я отпратила, тя дошла на себе си след часове, в глуха доба, близо до бреговете на поток. Какво се беше случило? Странно, но се бяха върнали някакви спомени за това, макар и мъгляви.
Беше тичала, постоянно поглеждайки нагоре, търсейки крилатия силует с вълчата глава. После се бе подхлъзнала по стръмно надолнище, беше се преметнала и главата й се бе ударила в нещо твърдо. Когато най-сетне отвори очи, беше нощ, а по цялото й тяло имаше охлузвания и синини. На главата си напипваше огромна цицина.
В и около леговището на Греъм Хорн полицията беше намерила останки от още шест жени. Четири от тях бяха изчезнали от Абърдийн, една от предградието Питъркатър, една от Инвърури, всичките след 1998 година — годината, в която Хорн бе пуснат от психиатричната клиника. Вероятно във всичките тези случаи беше действал бързо като светкавица, отпрашвайки с плячката си, без да оставя следи, защото полицията се бе оказвала объркана при всяко от тези изчезвания — и това продължило по този начин до смъртта на Хорн от изстрела в главата му. Шестте тела бяха открити заровени дълбоко под варела за бензин отвън до къщата. Рейчъл знаеше имената им и все още не можеше да понася мисълта за мъките, които бяха изтърпели.
Пола Декърс не беше открита. Греъм я бе отвлякъл по времето, когато се предполагало, че е в психиатричната клиника. Ако той е бил нейният похитител. Не беше признал нищо. Нямаше и твърди улики, които да показват някаква връзка между него и Пола Декърс.
Ако полицията намереше доказателство, че той я е отвлякъл и убил — за Рейчъл не съществуваше съмнение в това — тогава останките на Пола Декърс щяха да бъдат намерени на друго място, не в къщата, просто защото Греъм не е живял там по времето на извършване на престъплението. В полицията бяха отворила отново случая и се надяваха някой ден да успеят. Това нямаше да облекчи болката на Рой и Франсис, но поне след всичките тези години щяха да могат да оплачат дъщеря си както трябва.