Рейчъл сложи длан върху ръката на Марси. Жената, която сякаш беше одрала кожата на Джени, изпитваше огромна благодарност към нея. Смяташе да продължи живота си, след като я изпишат от болницата, и се надяваше страховете й да се уталожат с времето. Рейчъл я увери, че това ще се случи — и за двете.
Марси беше дала в полицията показания, които помогнаха на Рейчъл да разбере какво точно се бе случило. Първо, смъртта на леля Елизабет. Хорн беше установил, че някой е влизал в къщата му. Марси не му бе казала нищо, но очевидно Рейчъл беше оставила някакви следи. По-късно Хорн казал на Марси, че е видял бяла тойота в края на горския път към къщата му, близо до разрушеното жилище на арендаторите. Отново се бе опитал да изкопчи информация от нея, но тя не казала нищо. Ала Хорн беше проследил регистрационния номер на колата и установил, че тя принадлежи на единствената жена, която бе успяла да избяга от сатанинските му желания. Знаел също така, че Рейчъл има роднина в Гленвил, леля; дори си спомнил името й отпреди дванайсет години, въпреки че Рейчъл не можеше да си спомни да му е казвала името на леля си. Така че той бе отишъл в къщата на Елизабет, измъчвал я, докато му даде нужната информация, после я убил. Така беше стигнал до Ардроу Хаус.
— Мислиш ли, че Греъм Хорн е бил обсебен от някаква демонична сила? — попита Рейчъл.
Марси кимна:
— Да, мисля. Няма друго възможно обяснение.
И това беше вярно. Крилатото същество с глава на вълк не беше реално, то беше рожба на изкривеното й чувство за реалност, зародило се от ужаса при отвличането преди дванайсет години. Беше говорила за това в болницата с Джонатан и другите, сред тях и с психиатъра Алън Бикъринг. Той бе изразил с думи случилото се по-добре от нея самата. Звярът беше нейният образ на Греъм Хорн. Вероятно Хорн — когото тя не бе виждала лице в лице до деня, в който го уби — е споменал името Абадон по времето, когато Рейчъл е била негова пленница. По същия начин къщата му се бе превърнала в ума й в „леговище“. Бикъринг твърдеше, че това е било последица от желанието й да забрави всичко за отвличането си. Не е искала да си спомня какво й е сторил Греъм Хорн. И вместо това умът й си бе изградил образа на демон, който не съществува и не би могъл да съществува. Беше потискала истината и същевременно бяха създадени фалшиви спомени.
Но едно нещо не беше илюзия — фактът, че Греъм Хорн беше обладан от сатанинска сила.
— Очите му — каза тя, — бяха така студени и пълни с омраза. Помислих си, че…
Тя се поколеба.
— … че това не са неговите очи — довърши Марси. Рейчъл я погледна смаяно.
— Да, точно така. — Горната й устна затрепери. — Онова нещо ми заговори. Не Хорн, а звярът в него. Той каза, че Хорн вече не струва. А той е вечен. Кълна се, че това не го каза Хорн. Онова сатанинско нещо говореше неща за Хорн. Гласът му беше… нечовешки. Не знам как да го обясня, но… разбираш ли?
— Напълно — отвърна Марси. — Чувала съм този глас, кръстила съм го за себе си „громоленето“. — Замисли се. — Понякога той не беше себе си — спомни си тя. — Имаше гневни избухвания. След това направо полудяваше. Блъскаше се в стените, риташе неща, наричаше ме с всякакви имена. И много ме удряше. Когато получаваше такива пристъпи, бях убедена, че ще ме убие. И вероятно нямаше да разбере, че го е направил, понеже в такива моменти не беше себе си. Питаш ме за моето мнение? Когато е излизал да преследва и убива жени, той е бил Абадон, не Греъм Хорн. — Марси замълча, после продължи: — Тези гневни избухвания никога не траеха много дълго, обикновено около час. Но бяха ужасни. В останалото време беше себе си, Греъм Хорн. Дни наред можеше да говори и да се държи нормално, сякаш всичко бе наред. Сякаш съм негова гостенка. — Тя поклати глава. — Ако щеш ми вярвай, един път се опита да ме утеши, избърса сълзите от лицето ми.
— В такива моменти Абадон сигурно е бил заспал — предположи Рейчъл.
— Нещо такова. Във всеки случай самият Хорн беше доста свестен тип. Знам, че е странно да го казвам — побърза да добави тя, — но трябва да е имало причина психиатрите да го изпишат от клиниката. Вероятно са смятали, че не представлява заплаха за обществото. Това, което не са разбрали е, че в него е имало друго нещо, което го контролира.
— Същото, каквото се е случило с теб, се случи и на мен — каза Рейчъл, — когато бях само на седемнайсет.
— Разбирам защо си се опитвала да отблъснеш онези спомени. И разбирам защо си вярвала, че той наистина е демон — защото онези изблици е трудно да се забравят. Бог ми е свидетел, аз никога няма да ги забравя.