— Не можеш да си сигурна в това — изтъкна Джонатан. — Няма ни най-малка улика, която насочва към това. Може би дори не е познавал Джени. Наистина може да е било инцидент. — Той се прокашля. — А леля ти… е, знам, че това не е утеха, но трябва да си спомниш какво каза Хърб за болестта и страданията й.
Рейчъл оброни глава.
Джонатан хвана ръката й.
— Греъм беше убиец, но повече няма да има негови жертви. А ти спаси една от тях от сигурна смърт. Върна се в миналото си и това вече се изясни. Не обвинявай себе си. Безсмислено е и неоправдано.
— Добре казано — изтри една сълза тя. — Но не мога толкова бързо да го преодолея.
— Няма значение, че пътят ще е дълъг — стисна ръката й Джон. — Аз те обичам, Рейчъл, и съм готов дълго да тегля въжето.
43
Слънцето залязваше, когато тя излезе от болница Брадфийлд. Прекоси паркинга, където беше паркирана колата й, и се настани зад кормилото.
Някой мигновено отвори вратата откъм седалката до шофьора.
Първата й мисъл беше, че е крадец. За части от секундата видя юмрук. Удари я като чук между очите. После изгуби съзнание.
Когато се събуди, главата й сякаш всеки миг щеше да се пръсне.
Долови движение и видя, че се намира в своята тойота, а мъжът до нея седеше зад волана. Беше купчина мускули и в първия момент не го позна. Пулсиращото главоболие блокираше всякаква свързана мисъл. Пред очите й се носеше мъгла и й отне известно време, преди тя да се вдигне. После видя кой е.
Лестър Къминг.
Рейчъл пое шумно дъх.
Той погледна към нея:
— Здрасти, Рейчъл.
Искаше да направи нещо, но откри, че не може. Ръцете й бяха завързани отзад с нещо като кабелна връзка. Опита се да ги издърпа. Лестър я изгледа накриво и поклати глава.
Тя скръцна със зъби от яд.
— Какво, по дяволите, правиш, Лестър? Веднага ме развържи! Превъртя ли?
Тези резки думи я оставиха без дъх и воля за борба. Седеше запъхтяна. В това нямаше смисъл. Никакъв смисъл.
— Лестър, какво правиш? — попита малко по-тихо.
Той гледаше пътя напред, но отговори.
— Бяхме сключили сделка — каза той. — Не си забравила, нали?
Тя го погледна с очи като дупки:
— Сделка ли?
— Да. На погребението. Помниш ли?
— За какво говориш? — каза бързо тя.
Той въздъхна.
— Знаех си, че сигурно ще се стигне до това: ще ти влезе през едното ухо и ще излезе през другото. Ти беше така уклончива, когато ми се обади онзи ден. Както и да е, какво се опитваше да докажеш? Не че има кой знае какво значение.
Тя не можеше да си спомни никаква сделка. Все още не помнеше нищо от погребението.
— Какво искаш от мен?
Но той не отговори, сякаш споразумението, което вече бяха сключили, би трябвало да е достатъчно ясно. Продължаваше да гледа съсредоточено напред в пътя…
Лестър беше ударил лицето й отстрани. Болеше ужасно. И я беше завързал. Защо? Накъде пътуваха? Какви, за бога, бяха намеренията му?
Тя се опита да си спомни за какво може да са разговаряли на погребението. Напразно. Нищо не помнеше.
За първи път погледна през стъклото. Пътуваха по тесен път. От двете страни видя неизменните зелени поля, а надолу по пътя — безкрайни редици от хълмове. Нямаше къщи, нито насрещно движение. Сякаш светът беше опустял и бяха останали сами.
Но съдейки по пейзажа, който летеше покрай тях, все още се намираха някъде сред Грампианските възвишения. Напред ги очакваше краят на планинска Шотландия. Дали смяташе да кара през Инвърнес към западния бряг?
— В Глазгоу ли ме водиш? — попита тя.
Той я погледна — веждите му бяха вдигнати изненадано.
Значи не беше това. Помисли за това какво беше направил той, след като тя ги раздели с Джени. Бавно, сякаш неохотно, спомените започнаха да нахлуват. Още неща, които се бе опитвала да забрави — този спомен не бе споменавала на никого, дори и на Джон.
Един ден, седмица преди Коледа, Лестър беше позвънил на вратата й в Челмсфорд. Беше пристигнал чак от Глазгоу. Дори само това бе достатъчно да го направи психопат в нейните очи. Разкрещя се още докато стоеше пред вратата на апартамента й. После, когато извади нож от вътрешния джоб на якето си, в ума й не остана съмнение какво е наумил да прави с нея.