Ако точно в този момент покрай къщата й не бе минал някакъв човек, днес тя нямаше да е жива. Беше убедена в това. Но когато младежът се приближи, тя започна да вика към него, като жестикулираше буйно. Когато мъжът дотича, Лестър офейка. Седмици след този инцидент тя бе стояла ужасена в дома си, въпреки че беше поставила допълнителни ключалки на вратите. Но Лестър повече не се появи.
Но къде я водеше сега?
Изведнъж й просветна. Не можеше да е сигурна, но кой знае защо това й се стори единственото възможно обяснение.
— Отиваме във Форт Уилям, нали? — каза тя и това изобщо не прозвуча като въпрос.
Лицето на Лестър не издаваше нищо.
Ако не беше попаднала в целта, той несъмнено щеше да се издаде, фактът, че устата му остана стисната, показваше, че вероятно бе права.
— Защо отиваме във Форт Уилям, Лестър? — В този миг я разтърси една мисъл. — Отиваме да видим Джени — каза тя, правейки последния интуитивен скок.
Още веднъж той сякаш не я чу. Гледаше напред замислено, сякаш почти бе забравил присъствието й в колата.
Следващата й мисъл беше логично продължение на първата, колкото и налудничава да й се струваше.
— Водиш ме при нея.
Той й хвърли поглед:
— Тук позна.
На Рейчъл й прилоша.
Значи все пак е още жива. Не мога да си спомня погребението, защото то никога не се е случвало. Всички искаха да повярвам в това, но излъгаха.
През цялото време го е знаела. Мислено видя серията от лица и имена; всички бяха твърдели обратното.
Тя е претърпяла инцидент. Погребана е. Ти беше на погребението и произнесе надгробна реч. Стоеше до гроба й.
Нищо ли от това не беше вярно?
— Какво искаш да кажеш? — попита, главно за да го накара да продължи да говори. — Тя е мъртва, нали?
— Не — каза той отчаяно. — Не е мъртва.
— Какво говориш, Лестър? — Продължаваше да го гледа внимателно, търсейки в движението на мускулите му възможност за пробив.
— Тя трябва да ме остави на мира. Ти си единствената, която ще послуша. Ако й кажеш, може би ще си отиде.
Лестър зави надясно и тесният път започна да се спуска надолу. Караше по хълмовете и в този миг Рейчъл погледна насреща. Видя друга кола, която приближаваше. Лестър сви вляво, за да я пусне да мине.
— Ще я видим, после ти ще направиш така, че тя да си отиде. Това е сделката ни. И, дяволите да го вземат, най-добре е да изпълниш своята част от нея.
Още откакто Рейчъл беше отворила очи в онази гора, тя упорито настояваше, че Джени е жива. Сега Лестър твърдеше същото и й хрумна, че нейното странно убеждение може би беше дошло не от Марси Тремейн, а от Лестър Къминг.
Ако това бе вярно, договорката, в която беше влязла с Лестър, бе останала в нея като ехо, въпреки че не помнеше самото погребение.
— Ходихме заедно в планината — обясни Лестър. — Е, отне известно време преди тя да е готова на тази стъпка. Тръгна за Форт Уилям в петък и трябваше да се срещнем там. Но тя отмени ходенето на два пъти — премести датата за събота, после за неделя. Накрая се съгласи да се видим там в понеделник. За мен нямаше значение. Всичко щеше да е наред. Щяхме отново да сме заедно. Тя също го искаше. Прекарахме прекрасен ден. Но после, в последния момент, тя ти позвънила и ти си я посъветвала да спре да се вижда с мен. Тя те послуша, винаги те е слушала. А после…
Той млъкна, но Рейчъл изведнъж прозря ужасната истина. Джени беше отишла в планината да се катери и бе отменила ходенето с Алисън Фланаган, защото поради някаква причина бе решила да се види отново с Лестър Къминг. Но все още е имала сериозни съмнения за Лестър; борила се е с нещо. По тази причина беше позвънила на Рейчъл. Последните й телефонни обаждания в деня на нейната смърт трябва да са се отнасяли за това. Как мислиш, Рейчъл, трябва ли да скъсам с него завинаги или не? Рейчъл я бе посъветвала да сложи край.
— Пак сте се скарали — каза Рейчъл. — Бил си подъл и жесток с нея. Искал си да си я върнеш, но тя е отказала.
Лестър блъсна с длан кормилото.
— Направих всичко за нея, по дяволите. Какво повече можех да направя? Да, бил съм глупав. Признавам, че от време на време избухвах. Но тя можеше да ми прости; можеше да започнем наново. Но тогава, точно когато си мислех, че можем да забравим миналото, ти развали всичко. Проклета да си, ти си виновна. — Той стисна юмруци. — Господи!