Лестър я погледна — очите му бяха стъклени от затаена омраза.
— Ти я уби — изфуча той.
Тогава Рейчъл видя всичко с кристална яснота.
— Не, не съм аз — заяви тя. — Ти си бил. Разгневил си се. Ударил си я. Тогава тя е паднала от скалата. Или може би нарочно си я хвърлил от ръба. Било е или нещастна случайност, защото не си могъл да овладееш гнева си, или истинско убийство.
— Трябваше да си държиш устата затворена, мръсна кучко!
Поради някаква причина, която Рейчъл не можеше да разбере, Лестър бе запазил властта си над сърцето на Джени. Защо — това беше може би единственото нещо в Джени, което Рейчъл никога нямаше да може да проумее. Докато Джени беше ровила в миналото на Рейчъл, несъмнено възнамерявайки да се срещне с Греъм Хорн, онзи уикенд се бе намесил Лестър. Това бяха „двете неща“, за които споменаваше в имейла си от петък, 11 юни. Борбата на Джени дали да даде или не последен шанс на Лестър в крайна сметка бе отнела живота й, защото беше приела съвета на Рейчъл да приключи връзката им. Рейчъл се почувства така виновна, сякаш самата тя я бе убила.
Лестър се намръщи.
— Всяка нощ я чувам, виждам я. Тормози ме непрекъснато. Дойде дори и на собственото си погребение. Никой не я виждаше, само аз. Не мога да го понасям повече. Това трябва да приключи веднъж завинаги. Ти си единствената, която ще послуша. Ти ме набърка в тази каша, затова ти ще ме измъкнеш от нея. Не беше трудно да те открия, толкова известна стана напоследък.
Телевизията, новинарските сайтове и вестниците все още бяха пълни с разкази за онова, което се бе случило в и около къщата, която Рейчъл винаги щеше да нарича в себе си „леговището“. Но нейното име бе внимателно изключено от тези разкази. Беше помолила Дейв Пукас да запази името й в тайна. Той беше обещал и бе удържал на думата си. Но Лестър вероятно беше намерил други начини да разбере за главната роля, която бе изиграла в тези събития.
— Предположих, че охраняват къщата на леля ти — осведоми я той, — затова реших да те причакам пред болницата. Не те помолих любезно да дойдеш с мен, защото щеше да откажеш. Това беше единственият начин.
— Какво ще правиш с мен? — попита предпазливо Рейчъл.
— Връщаме се обратно на мястото, където стана всичко. Ще отидем в планината. Само това знам засега. Всичко трябва да свърши където тя умря. А твоята работа е да направиш така, че да свърши.
Как очакваше тя да нагласи всичко? Дори не бе сигурна за какво говори. Знаеше само, че той, а не Греъм Хорн бе убил Джени. А тя беше загинала, защото той не бе успял да овладее гнева си.
Рейчъл беше съвсем наясно, че може да убие и нея, ако тя не постигне каквото той иска — да го освободи от духа на Джени, който витаеше непрекъснато около него. Не й пукаше дали ще умре. Част от нея вече беше умряла. Несъзнателно или не, тя бе осъдила Джени на такава съдба.
Затова ако всичко така или иначе щеше да свърши зле, то трябваше да свърши зле и за Лестър Къминг. Без да мисли за последиците, тя се поизправи на седалката, напрегна мускули и се метна върху Лестър, като го удари с главата си с всичка сила. Той извика изненадан и изгуби контрол над автомобила.
Тойотата кривна, после излезе от пътя и се понесе надолу по склона. Рейчъл изпищя, когато колата се откъсна от земята и падна като гюле. Приземи се рязко, с оглушителен трясък.
Рейчъл премигна. Лежеше с лице надолу в скута на Лестър.
Навсякъде я болеше — беше жива, но със сигурност имаше няколко счупени кости.
Чу как Лестър извика отново — звукът странно й напомни за виковете на Греъм Хорн, след като го бе ударила с тухлата в окото.
Дясната му ръка се вдигна към тила й и тя изкрещя.
После неочаквано ръката му се отхлаби. Сетне я пусна съвсем и лицето й отново падна в скута му.
Успя някак си да завърти глава.
На задната седалка, която сега беше отгоре, се бе появила млада жена с червена къдрава коса.
Духът на Джени Дугал сякаш плуваше над тях.
Същевременно Лестър се задави, сякаш някой го душеше. Очите му се оцъклиха и лицето му стана лилаво малко преди да спре да диша.
— … обичам те — Рейчъл чу духът да казва, след което се отдалечи бавно и изчезна.
44