— Господарю! — извика един от пазачите му. — Добре ли сте?
— Добре, добре! — сопна му се Абан, като подаде глава през завесата. — Помогни ми да изляза…
Гласът му секна и той зяпна от изненада.
Шарик Хора гореше.
Всички бяха нападали по земята, дори на такова разстояние от експлозията. На улицата, близо до бушуващия пожар, лежаха окървавени минувачи, улучени от летящите парчета на някога величествените стени и цветните стъкла на най-големия храм на Еверам в зелените земи.
Керан се окопити пръв и изтича до Абан, подканяйки останалите да се изправят. Закален в битките, строевият офицер успя да загърби чувствата си и да поеме командването, но дори на неговото лице се изписа ужас, когато погледна към горящия храм.
— Кой би могъл да стори такова нещо? — попита той. — Дори дузина огнени демони не биха могли да причинят подобен пожар.
— Чински фойерверки — отвърна Абан. Тепърва щеше да разгадава тази мистерия. — Вдигни хората на крака. Трябва да стигнем до двореца колкото се може по-бързо. Изпрати наблюдатели да разберат какво става и да ми докладват своевременно.
Иневера наблюдаваше кхафита, който пиеше вода, излегнат на възглавниците в приемната ѝ стая. Беше пребледнял, покрит с прах и миришеше на пушек. Едното му око беше кървясало, а дрехите му бяха разкъсани и окървавени. Бързоходците вече бяха потвърдили, че Шарик Хора гори.
— Какво се случи? — попита тя, когато мълчанието започна да я дразни.
— Очевидно чините са по-смели, отколкото смятахме — отвърна Абан. — Палежите на шараджите са били за отвличане на вниманието ни към отдалечените села, за да могат да нанесат удар в сърцето ни.
— Наистина странно съвпадение, че си станал свидетел на случилото се — каза Иневера. — Особено след като пръв дойде при мен с новините за бунта.
Абан я изгледа безизразно.
— Поласкан съм, че дамаджата ме смята за способен на такава сложна измама, но аз не съм чак такъв мъченик, че да изложа живота си на опасност заради някакъв си загадъчен заговор. Всеки сантиметър от тялото ме боли, ушите ми още звънтят, а мислите ми са объркани.
Последното особено притесняваше Иневера. Тя имаше нужда от Абан повече от всякога. Тялото му не ѝ беше от полза, но умът…
Тя се приближи бързо до него и кхафитът се отдръпна назад така, сякаш бе видял отровна змия, и изписка като жена.
— Стой спокойно и не мърдай — сопна му се тя. — Аз съм дамаджа, но си оставам и дама’тинга.
Макар Иневера рядко да лекуваше други, освен Ахман, тя не бе изгубила лечителските си умения, усвоени през десетилетията, прекарани в лечителския павилион на дама’тингите. Разширените зеници на кхафита, продължителните паузи в говора му, всичко говореше за травма на главата.
Тя бръкна в торбичката си, за да извади лечителските си хора — защитени кокалчета от пръстите на мисловен демон, облечени в тънко фолио от електрум, което фокусираше силата им и ги предпазваше от слънцето. Иневера бързо завъртя защитите им, докато не получи правилната конфигурация, и ги активира.
Кръвта се изтегли от окото му, а малките одрасквания по лицето се покриха с коричка, която изпадна за миг. Но Иневера не прекрати потока от енергия, докато не се убеди, че мозъкът му няма отоци или увреждания.
Най-накрая Абан си пое дълбоко дъх и се отдръпна назад. Очите му си бяха възвърнали познатия блясък.
Той се засмя на глас.
— Шарумите право казват, че магията е по-силна от коузи. От двайсет години не съм се чувствал толкова енергичен и силен.
Той погледна с любопитство към крака си, след това се изправи, оставяйки патерицата си на възглавниците. За миг изглеждаше стабилен, ала после подгъна коляно, за да подскочи леко, обаче кракът се изкриви. Единствено благодарение на дългогодишната си практика успя да падне върху възглавниците, а не на пода.
Иневера се усмихна.
— Ти отхвърли предложението ми да изцеля крака ти, кхафите. Някой ден може да ти го предложа отново, но няма да е безплатно.
Абан кимна и ѝ се усмихна в отговор.
— Дамаджата ще се справи много добре на пазара.
Всъщност Иневера беше израснала на пазара, но не искаше Абан — или който и да е друг — да научава за това. Семейството ѝ бе запазило анонимност заради собствената си безопасност, а вече имаше твърде много хора, които може би знаеха тайната ѝ.