— Не вярвайте на кхафита, Шарум Ка — предупреди го Хасик. — Шепотът му ще напълни душата ви с отрова.
— Повярвайте ми — каза Абан, кимвайки към Хасик — и ще можете да дадете на вярното ви псе златен член, който да допълни златния му зъб.
Джаян се разсмя и останалите от антуража му побързаха да го последват. Лицето на Хасик почервеня и той посегна към копието си.
Джаян пъхна два пръста в устата си и изсвири треперливо.
— Свирчо! Зад мен!
Хасик се обърна невярващо към него, но студеният поглед на младия Шарум Ка му показа ясно как ще се разправи с всяко неподчинение. С наведена глава Хасик отиде да застане зад Джаян.
— Справи се добре, кхафите — рече Шарум Ка. — Може би все пак няма да се наложи да те убивам.
Абан стискаше зъби, но полагаше огромни усилия, за да запази спокойно изражение на лицето, докато гледаше как воините обграждат склада. Беше умолявал Джаян да му позволи да изпрати на тази деликатна мисия своята Стотица вместо дал’шарумите, но предложението му беше отхвърлено. Твърде много слава щеше да се спечели от това.
Масивната сграда на доковете имаше големи прозорци, които гледаха към трите големи кея, пронизващи водата като тризъбец. Смяташе се, че вътре са се барикадирали местният търговски княз, господарят на док Айза, и неговите телохранители.
Според шпионите на Абан господарите на докове бяха истинската власт в Лактън. Херцог Рийчърд беше най-силният от тях, но гласът му нямаше по-голяма тежест от останалите, освен ако не се стигнеше до равенство в гласовете.
— Посрамваш го с тази задача — каза Керан.
Абан се обърна към приближаващия строеви офицер, който кимна към Безухия. Останалите от Абановата Стотица се бяха пръснали из града, проучваха и изготвяха доклади.
— Безухия е един от най-добрите бойци, които съм виждал някога — продължи свободно да го хвали Керан, защото знаеше, че воинът няма да го чуе. — Той трябва да е навън и да убива алагаи, а не да пази някакъв си дебел кхафит, който се страхува от малко слънце.
И наистина кха’шарумът, със своите седем фута набъбнали мускули и окичен с всякакви оръжия, изглеждаше малко глупаво, стиснал деликатния хартиен чадър над Абановата глава. Тъй като беше ням, не можеше да протестира, не че Абан щеше да му обърне внимание. Мислеше си, че познава слънцето добре след живота си в красиянската пустиня, но отражението му от езерната вода го превръщаше в нещо съвсем различно.
— Плащам много добре на моите кха’шаруми, офицер — каза Абан. — Ако пожелая да облекат пъстроцветни женски роби и да ми танцуват край възглавниците, те ще са достатъчно умни, за да го изпълнят с усмивка.
Той се обърна, за да гледа как шарумите избиват вратите и нахлуват в склада. От втория и третия етаж стреляха лъкове. Повечето стрели отскочиха от кръглите защитени щитове, но тук-там по някой воин извика и падна.
Бойците продължаваха да напират, скупчени на вратата. Отгоре хвърлиха бъчва с масло, последвана от факла, и десетина мъже пламнаха. Някои от тях проявиха здравия разум да хукнат по кея и да скочат във водата, но останалите започнаха да се щурат наоколо с писъци, подпалвайки и други. Техните братя воини бяха принудени да насочат копията си срещу тях.
— Ако има поне някакъв мозък — рече Абан, — Безухия ще предпочете чадъра.
Това бе първата организирана съпротива, с която се сблъскаха хората на Джаян, и тук бяха убити и ранени повече воини, отколкото в целия град. Но шарумите бяха стотици, а пазачите на Айза бяха само шепа хора. Надвиха ги бързо и пожарите бяха угасени, преди да са унищожили голямата сграда, която Джаян вече беше обявил за свой дворец в Пристан.
— Еверам — каза Абан, — ако изобщо чуваш молитвите ми, нека изведат господаря на дока от там жив.
— Разговарях с хората точно преди нападението — каза Керан. — Това са Копията на Избавителя. Те няма да се провалят в изпълнението на дълга си заради неколцина, които са поели по самотния път. Тези мъже умират с чест и скоро ще се изправят пред Еверам, за да бъдат съдени.
— И най-доброто обучено куче ще ухапе, ако бъде притиснато — рече Абан.
Керан изсумтя, както обикновено, когато преглъщаше някоя обида. Абан поклати глава. Шарумите рецитираха смели речи за честта, но живееха според увлеченията си и рядко мислеха за бъдещето. Дали щяха да различат господаря на дока от телохранителите му?