Джаян се изсмя.
— И какво от това? Това са чини, Абан. Те не се бият.
— Съгласна съм.
Господарката Айзадора плачеше, докато произнасяше думите.
Шпионите на Абан бяха работили трескаво, за да може преди церемонията той да научи всичко възможно за жената. Съпругът ѝ беше сред загиналите мъже, които я бяха защитавали. Абан беше съобщил това на Джаян с надеждата, че глупавото момче ще ѝ остави поне седем дни, за да го оплаче, както определяше Евджахът.
Но Шарум Ка не се интересуваше от нищо. Той гледаше жената така, както нощен вълк гледа най-старата овца в стадото. Беше обсебен от мисълта да я вземе още същата нощ и нищо не можеше да го откаже от намеренията му. Когато си мислеше, че никой не го гледа, той се опипваше през робата си.
„Ах, да си на деветнайсет и да се надървяш само при мисълта за жена — мислеше си с тъга Абан. — Дори не си спомням това чувство.“
Айзадора имаше и деца. Двама синове, и двамата капитани на кораби, които вече бяха отплавали за Лактън, когато силите на Джаян нападнаха града. Те щяха да поддържат твърда линия срещу красиянците, защото знаеха, че Джаян трябва да ги убие, за да осигури титлата за сина си — ако успееше да забремени застаряващата жена с помощта на заклинанията на Асави.
Двамата пристъпиха към жалкото подобие на договор. Красиянските брачни договори обикновено изпълваха цял дълъг свитък. Онези, които подписваха дъщерите на Абан, обикновено бяха дълги по няколко свитъка, като всеки биваше подписван пред свидетели.
Договорът на Джаян и Айзадора съдържаше само един абзац. Той беше отхвърлил всякакви преговори, както беше обещал, и беше взел всичко, оставяйки на Айзадора само титлата — и живота на хората ѝ.
Айзадора се наведе, за да топне перото в мастилото, и Джаян наклони глава, за да се наслади на извивката на гърба ѝ. Отново се стисна за робата и всички, включително самият Кхеват, сведоха погледи, преструвайки се, че не виждат нищо.
И в този момент Айзадора нанесе своя удар. Тя се извъртя, скочи към Джаян и заби перото в окото му, а мастилото се разля върху пергамента като алагайска сукървица.
— Не мърдайте, ако искате отново да прогледнете — сопна се Асави.
Малцина можеха да си позволят да говорят с такъв тон на младия Шарум Ка, но майката на Джаян му беше внушила дълбок страх от дама’тингите, а Асави му беше леля по всичко, освен по кръв.
Джаян кимна и стисна зъби, докато Асави използваше деликатна сребърна пинсета, за да извади последните влакънца от перото.
Шарум Ка беше подгизнал от кръв, малко от която беше негова. Когато Джаян най-после се беше извърнал от олтара, пъшкайки и ръмжейки като животно, перото, което стърчеше от окото му, беше пуснало изненадващо малко кръв.
Същото не можеше да се каже за господарката Айзадора. Абан никога не спираше да се изумява колко много кръв се съдържа в човешкото тяло. Щяха да минат дни, преди ний’дама прислужниците на Кхеват да успеят да почистят мястото достатъчно, за да може даматът официално да го освети като храм на Еверам и да започне посвещаването на чините.
— Ако си изгубя окото, ще отнема хиляда чински очи — закле се Джаян и изсъска, когато Асави бръкна по-надълбоко. — Дори да не го изгубя. Когато приключа, няма да е останал и един рибар с две очи.
Той изгледа злобно Абан, Керан и Кхеват със здравото си око, предизвиквайки ги да възразят. Предизвикваше ги да пуснат дори намек, че вината за това може да е негова, защото не беше послушал съветите им. Беше като куче, което търсеше да ухапе някого, и всички в стаята го знаеха. Затова стояха с наведени очи и затворени уста, докато Асави работеше.
„Това изпитание беше само за теб, Шарум Ка — помисли си Абан. — То или ще те укроти, или ще те отприщи.“
Не беше трудно да се отгатне кое от двете щеше да се случи. Ако имаше глупаци, склонни да се обзаложат, Абан би заложил цялото си богатство върху това, че през пролетта езерото щеше да почервенее от кръв.
— По-лесно щеше да стане, ако ми бяхте позволили да ви дам сънотворна отвара — каза Асави.
— НЕ! — извика Джаян, но се сви под злобния поглед на Асави. — Не — повтори по-спокойно той, възвръщайки си контрола. — Ще прегърна болката, за да я запомня завинаги.
Асави го изгледа скептично. Повечето пациенти на дама’тингите не получаваха право на избор, когато се налагаше използването на магията на хора, и биваха упоявани, за да не пречат на деликатната работа и да не си спомнят нищо след това.