След това започна рисуването на защити. В началото само няколко. Защити за натиск на дланите. Ударни защити на кокалчетата на пръстите. Времето застудя и през деня рисунките лесно се скриваха под ръкавиците на Уонда.
Нощем двете ловуваха сами, промъкваха се и търсеха самотни ядрони, за да проверят какъв ще е резултатът. Уонда започна да се бие, като държеше дългия си нож в дясната ръка, а с лявата нанасяше защитени удари.
Скоро вече уверено се биеше невъоръжена и всяка нощ ставаше все по-силна и по-бърза. Тази вечер беше извършила най-впечатляващото си убийство, като беше смачкала черепа на дървесен демон с голи ръце.
Уонда отпусна ръчката и кошницата полегна на пода, след което отиде до купчината грижливо подредени стоманени тежести. Всяка една от тях тежеше по петдесет фунта, но Уонда вдигна по една с всяка ръка с лекотата, с която Лийша носеше чаши с чай.
— Една по една, скъпа — каза Лийша.
— Мога да вдигна много повече от това — сопна ѝ се Уонда с очевидно раздразнение. — Защо да си губя времето да ги вдигам една по една? Сега можех да съм навън и да убивам демони.
Лийша си отбеляза, че през последния един час Уонда за единайсети път говореше за убийство. За няколко секунди беше поела повече магия, отколкото целият патрул дървари събираше за цяла нощ, но вместо да се засити — или дори пресити, както очакваше Лийша — това само я накара да копнее за още.
Арлен я беше предупредил за това. Човек можеше да се пристрасти към магията — нещо, което бе забелязала и при дърварите. Воините извличаха магията през дръжките на защитените си оръжия. Тя лекуваше раните им, дори за известно време им придаваше нечовешка сила и скорост.
Но защитената кожа беше нещо съвсем различно. Тялото на Уонда извличаше магията директно, без да губи и капчица от нея. Това я превръщаше в лъв сред домашните котки, но признаците на пристрастяването бяха плашещи.
— Тази вечер уби достатъчно, Уонда — каза Лийша.
— Още не е полунощ! — възрази Уонда. — Ще спасявам животи. Това не е ли по-важно от разни писаници в тефтера ти? Все едно не ти пука…
— Уонда!
Лийша плесна с ръце толкова силно, че младата жена подскочи.
Уонда сведе поглед и отстъпи назад. Ръцете ѝ трепереха.
— Господарке, толкова, ама толкова…
Ридание заглуши думите ѝ.
Лийша отиде до нея и протегна ръце за прегръдка.
Уонда се напрегна и отстъпи назад.
— Моля те, господарке. Не мога да се контролирам. Нали чу как ти говоря. Пияна съм от магия. Може да те убия.
— Никога няма да ме нараниш, Уонда Кътър — каза Лийша, стискайки нежно ръката ѝ. Създателю, момичето трепереше като уплашен заек. — Затова единствено на теб мога да се доверя за опитите с магията.
Уонда остана напрегната и погледна скептично към ръката на Лийша.
— Разстроих се. Наистина. Дори не знам защо. — Тя погледна към Лийша с уплашени очи. Въпреки размерите, силата и смелостта ѝ, Уонда си оставаше едно шестнайсетгодишно момиче. — Не бих те ударила за нищо на света, господарке Лийша — каза тя, — но може… знам ли, да те разтърся здраво или нещо таквоз. Вече не си знам силата. Може да ти откъсна ръката.
— Ще източа цялата магия от теб, преди това да се случи, Уонда — рече Лийша.
Момичето я погледна изненадано.
— Можеш ли да го направиш?
— Разбира се — отвърна Лийша. Поне си мислеше, че може. Ако не друго, беше си приготвила упойващи игли и заслепяващ прах. — Но ти трябва да се погрижиш да не ми се налага. Магията ще се опита да те опияни, но ти трябва да се научиш да я балансираш, както когато се прицелваш с лъка във ветровито време. Можеш ли да го направиш?
Лицето на Уонда като че ли се проясни при това сравнение.
— Да, господарке. Все едно се прицелвам с лъка ми.
— Не съм се съмнявала в теб — каза Лийша и се върна при тефтера си. — Сега постави тежестта на кантара, моля те.
Уонда погледна надолу и с изненада установи, че все още държи двете петдесетфунтови тежести. Тя остави едната на кантара, върна другата на купчината и отиде при ръчката.
Лийша се опита да вземе писалката, но пръстите ѝ се бяха вцепенили от напрежението. Тя ги сви в юмрук и стисна толкова силно, че кокалчетата ѝ изпукаха, и ги размърда усилено, преди да топне писалката в мастилото. Вената на челото ѝ пулсираше, признак на приближаващото главоболие.
„О, Арлен, как ли си се справил сам с това?“ — помисли си тя.
Той ѝ беше споделил част от преживяното през нощите, които бяха прекарали в къщата ѝ, обучавайки се един друг в изкуството на изписване на защити и демонологията. Между уроците си разказваха истории и споделяха надеждите си като любовници, но без да отиват по-далеч от държането на ръце. Арлен спеше на своето легло, а тя на нейното, разделени от масата.