— Погледнах в градината — рече Дарси. — Май ми липсваше.
Лийша си пое дълбоко дъх и се усмихна топло и искрено.
— Добро утро, Дарси. Добре ли се грижеше за моя лазарет?
— Постарах се, господарке — отвърна Дарси, — но трябва да си кажеш думата за дузина неща.
Двете тръгнаха към залата на съвета и тя започна да подава листовете на Лийша; когато приближиха до портите, дузината се беше превърнала в две. Лийша пишеше забележки върху случаите на някои пациенти, одобряваше въртенето на смените и разпределянето на ресурсите, подписваше писма и всичко останало, което Дарси успяваше да ѝ тикне в ръцете.
— С нетърпение чакам Вика да се върне от Анжие — изръмжа Дарси. — От месеци е там. Хич ме няма в това. По̀ ме бива да намествам кокали и да разтървавам чираците, отколкото да планирам смените и да набирам доброволци, които да дават кръв и да помагат с ранените.
— Глупости — рече Лийша. — Вярно, че никой не е по-добър от теб в наместването на кости, но се подценяваш, ако си мислиш, че те бива само за това. Миналата година нямаше да успея без теб, Дарси. Само на теб мога да се доверя, че ще ми казваш неща, които другите ги е страх да споделят.
Дарси се закашля и лицето ѝ почервеня. Лийша се престори, че не забелязва, оставяйки ѝ време да се вземе в ръце. Реакцията на жената ѝ подсказа, че не я хвалеше достатъчно. Понякога Дарси я дразнеше, но всичко, което беше казала, бе истина, и Дарси заслужаваше да го чуе.
Когато стигнаха до залата на съвета, тя се обърна за последен път към нея.
— Съборът подготвен ли е?
Дарси кимна.
— Във всички лазарети чираците ще работят целия ден. Почти всички билкарки възнамеряват да присъстват.
Лийша се усмихна.
— Нито дума за това вътре.
Дарси кимна.
— Това си е работа на билкарките.
Когато отвориха вратата, видяха, че всички останали членове на съвета вече се бяха събрали. Лорд Артър стана пръв и се поклони, последван от всички останали мъже, които изчакаха Лийша да седне, преди да направят същото. Подобни формалности изглеждаха някак не на място в Хралупата, но Тамос не очакваше друго от съветниците си, а Артър бе успял да принуди и най-упоритите да се съобразяват.
Казваха, че в Анжие винаги можеш да разбереш колко е важен определен човек по това, кое място за сядане му е отредено. Около голямата маса имаше дванайсет стола. Роджър, лорд Артър, капитан Гамон, Хари Ролър, Смит, Дарси и Ърни седяха на столове без облегалки за ръцете, изработени от фино полирано дърво с характерната за анжиерското кралско семейство резба. Пухените възглавници бяха от зелена коприна, избродирана с кафяво и златно.
Инквизитор Хейс и барон Гаред седяха един срещу друг в средата на масата на тесни кресла с високи облегалки, които подчертаваха статуса им. Пастирът седеше с тихо достойнство на кадифената си възглавница. До него се кипреше чадо Франк, седнал на обикновена табуретка, но с изпънат гръб. Гаред видимо се чувстваше неудобно на стола си, като възрастен, седнал на детски трон. Краката му бяха изпънати под масата, а огромните му ръце заплашваха всеки момент да строшат облегалките, ако се размърдаше по-рязко.
Столът на Лийша, който се намираше в дъното на масата, не беше точно трон, но ни най-малко не приличаше на нещо, което биха отредили на обикновена кралска билкарка. Беше по-широк от столовете на барона и инквизитора, събрани заедно, с мека тапицерия и широки облегалки за ръцете, и ѝ предлагаше достатъчно място, за да може да подвие крака под себе си, ако пожелаеше.
Но ако Лийша го намираше за твърде показен, трябваше само да погледне към чудовищния трон на Тамос, облечен в злато и кадифе, който стоеше начело на масата и се извисяваше над останалите, както Гаред над повечето мъже. Дори празен, както беше в случая, той напомняше за властта, която притежаваше собственикът му.
Малко по-късно едно момче даде знак на лорд Артър и той отново първи се изправи и застана мирно. Останалите го последваха и всички посрещнаха графа с поклон. Лийша му се усмихна сухо и приклекна в реверанс.
— Простете ми, че ви накарах да чакате — рече Тамос, без да го мисли наистина. Несъмнено беше обикалял из стаята си, броейки до хиляда, след като пажовете го бяха уведомили, че всички места в залата са заети. — Артър, какво е първо в списъка?
Артър изнесе цяло представление от консултацията със записките си, макар че ги знаеше наизуст, разбира се. Бяха ги репетирали, докато се обличаха.
— Същото както винаги, Ваша Светлост. Избори, земя и права. — Артър се беше научил да прикрива отвращението си от последната дума, но въпреки това устните му се свиха, сякаш му горчеше. — Поканата, която господарката Лийша отправи към лактънци, продължава застрашително да увеличава населението на провинция Хралупата.