Сиквах беше сърцето на тяхното семейство, а Аманвах, разбира се, беше главата. Винаги сериозна, винаги съсредоточена, дори когато правеха любов. И винаги беше права, както бе разбрал Роджър. Аманвах изискваше подчинение във всичко и Роджър се беше научил, че е най-добре да не се противи.
Освен когато ставаше дума за цигулката. От онази нощ, в която бяха използвали музиката си, за да убиват ядрони, съпругите му бяха разбрали, че в това ще ги води той. Аманвах беше главата, а Сиквах сърцето, но Роджър беше изкуството, а изкуството трябва да е свободно.
Те завършиха сеанса в позиция на покой, по гръб, след което с отскок се изправиха на крака. Учениците им продължиха да лежат по гръб, посрещайки Роджър с хор от пъшкания и стенания, докато той разцелува съпругите си, които го посрещнаха в подножието на сцената.
Първа от хралупарите се изправи Кендъл и се приближи до тях. Аманвах и Сиквах се отнасяха към останалите си ученици като към слуги, но бяха приели Кендъл. Тя беше най-надарена от всички, превръщаше музикалното им трио в квартет и бе достатъчно гъвкава, за да може някой ден да изпълнява дори и най-трудните пози в шарусахк. Дишането ѝ бе дълбоко и равномерно, макар и учестено от напрежението.
— Добре се справи днес, Кендъл ам’Хралупа — каза Аманвах на красиянски, удостоявайки я с гордото си кимване, което за неговата дживах ка беше равносилно на най-висша похвала.
Кендъл беше включена в уроците по красиянски, които двете даваха на Роджър, и това много му помагаше, защото му позволяваше да се упражнява с някой, който срещаше същите трудности като него.
Кендъл грейна и повдигна широкия си шарен панталон във впечатляващ реверанс.
— Благодаря ви, Ваша Светлост.
Когато се изправи, свободната ѝ риза за тренировки леко се поразтвори и Роджър зърна поредица от плътни белези на гърдите ѝ.
Кендъл улови погледа му и първо се усмихна, докато не погледна надолу и не осъзна, че той гледа белезите, а не цепката на бюста ѝ. Внезапно момичето се изчерви и бързо придърпа ризата, за да се прикрие. Роджър отмести поглед настрани. От срама в очите ѝ му се прииска да се беше продънил в Ядрото.
Аманвах веднага усети смущението им. Тя леко наклони глава към Кендъл и Сиквах веднага улови момичето за ръката.
— Вече си готова за по-високо ниво шарукин — каза Сиквах, — ако успееш да усъвършенстваш позата „Скорпион“.
— Мислех, че съм се справила с нея — рече Кендъл.
— Може би се справяш по-добре от останалите чини — рече Сиквах, — но ако искаш да се обучаваш в по-висшите форми, ще трябва да се постараеш повече. Ела.
Кендъл погледна към Роджър, но позволи на красиянката да я отведе настрани, за да се упражняват. Аманвах ги изпрати с поглед и щом се отдалечиха достатъчно, тя се обърна към Роджър.
— Съпруже, обясни. Ти често се оплакваш от това, как хората реагират на твоите белези от алагаи, а сега правиш същото с ученичката си.
Роджър преглътна. Аманвах имаше навика да казва истината в очите. Понякога направо се плашеше от нея.
— Получи ги по моя вина — рече той. — Исках да се изфукам колко я бива да омайва демоните с цигулката си. Подтикнах я към солово изпълнение, преди да е готова, и останах твърде далеч назад. Тя сбърка, а аз не бях до нея, за да я предпазя от ядроните. — Погледът му се замъгли от сълзи. — Спаси я Гаред. Втурна се право в групата демони и я изнесе навън. Тя едва не умря, докато Лийша я кърпеше. Давах кръв, докато накрая не припаднах, но пак не беше достатъчно.
Аманвах се взря в него.
— Дал си ѝ от кръвта си?
Тонът ѝ го накара да подскочи като залят с кофа ледена вода. Красиянците имаха хиляди закони и обичаи, свързани с кръвта, но Роджър винаги ги беше смятал за отживелица. Неговата кръв, която течеше във вените на Кендъл, може би я правеше нейна сестра, а може би означаваше, че двете със Сиквах ще трябва да се бият с ножове. Само Създателят знаеше какво.
Аманвах даде знак на Сиквах. Двете жени не бяха направили почти нищо, но Сиквах веднага започна да хвали напредъка на Кендъл. След няколко секунди двете се присъединиха към Роджър и Аманвах. Кендъл изглеждаше объркана, но също като Роджър се беше научила да не обръща внимание, когато съпругите му започнеха да се държат странно.
— Трябва да обядваш с нас.
Думите на Аманвах прозвучаха повече като заповед, отколкото като покана; това беше чест, която не можеше да се отхвърли с лека ръка.
Кендъл отново приклекна в реверанс.
— За мен ще бъде чест, Ваша Светлост.