— Сега, когато си обещана, тя също ще има мъж, който да се грижи за нея — обеща Аманвах. — Към новата къща на съпруга ни ще бъдат добавени стаи и за вас двете.
— Ей, чакайте — рече Роджър. — Аз нямам ли думата тук? Изведнъж се оказвам обещан и трябва да живея с новата ми тъща?
— Че какво ѝ е на мама? — сопна му се Кендъл.
— Нищо — отвърна Роджър.
— Ядронски си прав — рече тя.
— Възрастна жена от рода ще помогне много, когато започнат да идват децата, съпруже — каза Аманвах.
— А какво става с моята свобода? — попита Роджър.
Думите прозвучаха като цвъртене на мишка и всички жени, дори Кендъл, се засмяха.
— Мога ли да направя едно признание, сестро? — попита Сиквах.
— Разбира се — рече Кендъл.
Престорено скромната усмивка на Сиквах леко се накъдри.
— Аз си легнах със съпруга ми в банята още преди да се оженим.
Роджър очакваше Кендъл да се възмути, но вместо това тя също се усмихна смутено и се обърна към него, срещайки погледа му.
— Така ли? Честна дума?
Лийша погледна към водния часовник и с изненада установи, че е почти привечер. Беше работила от часове, но сякаш бяха минали секунди, откакто бе слязла в лабораторията си. Работата с магията на хора имаше същия ефект като онова, което се случваше с воините, биещи се срещу ядроните със защитени оръжия. Тя се чувстваше изпълнена с енергия и силна, въпреки дългото време, което бе прекарала наведена над работната си маса.
През последната година беше използвала избата единствено за правенето на течен демоноогън и разрязването на демони, но след връщането ѝ от Дара на Еверам тя се беше превърнала в защитена камера. Лийша беше научила много неща по време на пътуванията си, но нищо не можеше да се сравни с тайните на магията на хора. Преди можеше да рисува защитите си на слънчева светлина и се нуждаеше от тъмнина и демони само за да ги захранва. Сега, благодарение на Арлен и Иневера, тя разбираше много повече.
На нейна земя, недалеч от къщата ѝ, за да не стига вонята до нея, беше построено тъмно, проветриво помещение, където бавно съхнеха труповете на посечените демони, наситени с магия. Сукървицата се събираше в специални тъмни шишета, за да се използва за могъщи заклинания, а полираните кости и мумифицираните останки бяха защитавани и покривани със злато или сребро, за да осигуряват постоянна енергия за зареждане на оръжията и другите предмети. Някои от тях работеха дори на дневна светлина.
Това беше изумителен напредък, който можеше да промени хода на войната с демоните. Сега Лийша можеше да изцелява рани, които някога се бяха считали за смъртоносни, и да взривява ядрони от разстояние, без да се налага да рискува живота си. Престилката ѝ вече се нуждаеше от нови джобове, в които да прибира нарастващия асортимент от защити. Някои от хралупарите я наричаха чародейка, макар да не се осмеляваха да ѝ го казват в очите.
Но въпреки всички открития, защити и хора магия, работата беше твърде много, за да се справи сама. Имаше нужда от помощници. Още чародейки, които да помагат при подготовката и да се погрижат тези сили повече да не бъдат изгубени.
Тя се изкачи по стълбите, като първо дръпна плътната завеса, преди да вдигне подвижната стълба и да се прибере в къщата. През прозорците все още навлизаше дневна светлина, но Уонда вече беше запалила лампите.
Времето ѝ стигна точно за да се измие и да си облече нови дрехи, преди да започнат да пристигат жените за Събора. През тези няколко минути жилите ѝ се усукваха като турникет. Имаше чувството, че ще изригне срещу първата карета, която се зададе по защитения път.
Но тогава Уонда отвори вратичката ѝ и Лийша видя господарката Джизел, едра жена около петдесетте, с прошарени кичури в косата и дълбоки бръчки от смях по лицето.
— Джизел! — извика Лийша. — Когато не отговори на писмото ми, предположих…
— Че съм се уплашила да прекарам няколко нощи на пътя с демоните, когато семейството ме зове? — попита Джизел. Тя сграбчи Лийша в мечешката си прегръдка, караща я да се чувства защитена и в безопасност. — Обичам те като собствена дъщеря, Лийша Пейпър. Знам, че няма да поискаш да дойдем, освен ако наистина нямаш нужда от нас.
Лийша кимна, но не отслаби веднага прегръдката си, а притисна глава към успокояващата гръд на Джизел. Тя потрепери и изведнъж от очите ѝ потекоха сълзи.
— Толкова съм уплашена, Джизел — прошепна тя.
— Успокой се, миличка. — Джизел я потупа по гърба. — Знам. Целият свят се крепи на раменете ти, но през живота си не съм виждала по-силна опора. Ако ти не успееш да издържиш, не виждам кой ще го направи. — Тя я притисна по-силно към себе си. — А аз и моите момичета винаги ще сме тук, за да помагаме.