Аманвах не се нуждаеше от обучението на Роджър. Дори обикновените красиянци можеха да съперничат на анжиерския кралски двор в драматичните представления, а там, където Тамос бе издигнат като принц на херцогство, неговата първа съпруга беше направена принцеса на света. Тя завърши речта си с такъв тон на окончателност, че Роджър очакваше скоро след това жените да започнат да излизат, но Съборът продължи още няколко часа, докато те изнасяха речи, обсъждаха и спореха каква форма да приеме новата Гилдия на билкарките. Лидерството на Лийша изобщо не беше поставено под въпрос, но жените имаха какво да кажат за останалото.
Роджър нямаше нищо против да чака, подрънквайки разсеяно на цигулката си, докато в главата му се въртяха мисли за Кендъл. За аромата ѝ, за таланта ѝ, за красотата ѝ. За начина, по който се целуваше.
Беше се случило само преди няколко часа, но вече му се струваше като сън.
„Но не е — помисли си той. — Наистина се случи. Утре Аманвах ще посети майката на Кендъл и Ядрото ще се отприщи.“
Нервите му се изопнаха и Роджър засвири приспивната песничка, която му пееше майка му, докато не се успокои.
„И без това не могат да те прогонят от града — помисли си той. — Ти си магьосникът с цигулката на Защитения. Хралупата се нуждае от теб.“
Но нали вече им беше дал Песента на Новолунието. Наистина ли все още се нуждаеха от него?
„Трябва да си поговоря насаме с Лийша — осъзна той. — Тя ще знае какво да правя. И без това има доста голям опит със скандалите.“
Когато Съборът най-после приключи и жените започнаха да излизат, той си пое дълбоко дъх. Съпругите му веднага се запътиха към него, пренебрегвайки втренчените погледи на другите жени, и тримата се отдалечиха с бърза крачка, докато не се озоваха на сигурно място в пъстрата карета.
— Да потегляме бързо — каза Аманвах. — Макар че се съгласих да обучавам тези жени на лекуване с хора, нямам никакво желание да търпя погледите им по-дълго, отколкото се налага. Като че ли аз съм виновна за това, че са проявили глупостта да избягат от страх пред величествената поява на баща ми.
— Това е твоята гледна точка — рече Роджър. — Съмнявам се, че те възприемат нещата по същия начин, след като са били прогонени от пожарите и убийствата.
— Всяка тренировка оставя белези и синини, съпруже — отвърна Аманвах. — Те ще го разберат, когато баща ми ги поведе към победа в Шарак Ка.
Роджър знаеше много добре, че няма смисъл да спори.
— С подобни приказки няма да си намериш никакви приятелки.
Аманвах го стрелна с изпепеляващ поглед.
— Не съм глупачка, съпруже.
Роджър се почеса над веждата.
— Прости ми, дживах ка. Никога не съм си го помислял.
Той си мислеше, че сарказмът в гласа му ще му донесе неприятности, но както повечето кралски особи, и Аманвах прие думите му за чиста монета.
— Простен си, съпруже. — Тя кимна към стълбичката на каретата. Роджър все още не се беше качил вътре. — Може ли да тръгваме?
— Вие потегляйте — отвърна той. — Трябва да поговоря с Лийша.
Аманвах кимна.
— За да обсъдите Кендъл, разбира се.
Роджър примигна.
— … и ти не възразяваш?
Аманвах сви рамене.
— Господарката Пейпър се държеше като твоя сестра, когато уреждахме сватбата ни, съпруже, и говореше искрено и правилно. Ако искаш да се посъветваш с нея относно договора ти, това е твое право.
„Да се посъветвам за договора ми — помисли си Роджър. — Което означава, че може и да се пазари за зестрата, но сватбата ще се състои.“
— А ако тя ми каже, че изборът ми не е подходящ? — попита той.
— Една сестра има право да изказва подобни съмнения. — Аманвах го изгледа студено. — Дано обаче има добра причина за това, а не да го прави заради някаква си престорена зеленоземска скромност.
Роджър преглътна, но кимна. После затвори вратичката и отстъпи назад, а Аманвах разклати звънчето си и кочияшът потегли към ресторанта на Шаманвах.
Билкарките се разотиваха със собствените си карети или вървяха на групички по пътя, разговаряйки оживено, стиснали в ръце тефтерите, които Лийша им беше раздала на тръгване.
— Твърде стара съм, за да ставам наново ученичка — казваше една възрастна вещица, докато той се приближаваше.
Тя миришеше на тамян и чай, изсъхнал и застоял.
— Глупости — каза Лийша.
— Вече не съм толкова здрава, като преди — продължи жената, сякаш Лийша изобщо не се беше обаждала. — Не мога всеки ден да изминавам целия път до тук.