Съпругът можеше да си позволи да прояви търпение. Щяха да минат много цикли, преди да е готов да разбие веригата си, и много неща щяха да се променят за това време. Човешките мозъци го искаха жив, а това му осигуряваше добра възможност да проучи и да изпробва слабостите им.
Сладката ирония се криеше в това, че точно тези окови, които те използваха, за да поддържат телесната му форма, пречеха на Съпруга да моделира гърлото и устата си така, че да имитира грубите грухтящи звуци, които минаваха за говор сред съществата на повърхността. Той разбираше въпросите им, но не им отговаряше.
Това дразнеше мозъците и задълбочаваше разрива помежду им. Може и да бяха обединители, но също като всички хора, те бяха глупави. Емоционални. Малко по-разумни от мимиците.
И най-вече бяха смъртни. В един момент бдителността им щеше да отслабне и той щеше да бъде свободен.
Глава 15
Защитените деца
333 г. СЗ, Зима
— Ядрото да ме вземе, ако ти позволя да сложиш мазните си пустинни ръце върху малкото ми момиче!
Лийша вдигна глава, заровила ръцете си във вътрешностите на мъжа, и видя едър лактънец и сина му, които се бяха надвесили със стиснати юмруци над дребничката Аманвах. Ученичките, които ѝ асистираха, се бяха свили от страх. Джизел също беше спряла работата си за миг, но не можеше да се откъсне от нея и да се намеси.
Аманвах не се смути.
— Ако не го направя, тя ще умре.
— Да, и кой ще е виновен за това? — извика момчето. — Вие, пустини плъхове, убихте мама и ни прогонихте в нощта.
— Не ме обвинявай за това, че си страхлив и не си успял да защитиш сестра си — отвърна Аманвах. — Дръпни се настрани.
— Ядрото да ме вземе, ако го направя — каза мъжът, като я хвана за ръката.
Сиквах пристъпи напред, но синът му отстъпи встрани, за да ѝ препречи пътя.
Аманвах погледна надолу така, сякаш бе размазал фъшкии по бялата ѝ роба, която все още беше идеално чиста въпреки часовете, прекарани в хирургията заедно с Лийша. След това ръката ѝ се изстреля нагоре, уви се около гигантския бицепс на мъжа и се заби в подмишничната ямка. Тя отстъпи назад, като се обърна леко настрани, и усука ръката му зад гърба. Повдигна я леко нагоре и мъжът изрева от болка.
Аманвах го изтласка встрани от операционната маса и го поведе към сина му. Един добре премерен ритник накара момчето да залитне към вратата, а красиянката избута крещящия мъж след него.
Когато вратата се отвори, тя пусна ръката на лактънеца и с шут в слънчевия сплит изхвърли и двамата навън, като единият се стовари върху другия. Десетките жени, които се занимаваха с ранените, ги гледаха стреснато.
Лийша се обърна към Рони.
— Върви и намери възможно най-едрите дървари. Сложи ги на пост от двете страни на вратата и им кажи, че ще им откъсна проклетите глави, ако вътре влезе някой друг, освен пациентите и билкарките.
— Някой трябва да внася ранените — каза Рони. — Повечето дървари вече са излезли в нощта.
— Като приключа тук, ще намеря няколко помощници — отвърна Лийша. — Отивай.
Рони кимна и изчезна. Аманвах вече работеше върху момичето, което беше изпохапано от полски демони. Това не бяха първите лактънци, които губеха контрол при вида на робата и тъмната кожа на Аманвах, но хората трябваше да го преглътнат — заедно с няколко зъба, ако беше необходимо.
Ръцете не достигаха, макар в Хралупата да се намираха почти всички билкарки. Учениците можеха да наместват кости и да зашиват рани, но малцина знаеха как да правят разрези на пациентите си, а още по-малко как да изцелят онова, което откриваха вътре. Аманвах беше най-добрият полеви хирург, когото Лийша беше виждала някога. Не можеше да си позволи да я отпрати.
Настъпи временно затишие, докато чакаха следващата вълна. Лийша довърши работата си и остави Кейди на ученичките, за да зашият раната. Разкърши гърба си, докато излизаше от хирургията. Допълнителната тежест, която носеше, изобщо не облекчаваше дългите часове, които прекарваше наведена над операционната маса.
В голямата стая на лазарета цареше хаос. Бежанците бяха започнали да пристигат преди повече от седмица, но потокът от ранени не секваше, докато патрулите от дървари и Дървени войници продължаваха да прибират групичките хора от пътя и да ги насочват към Хралупата. Някои от тях бяха прекарали по няколко дни на пътя и бяха напълно изтощени; други бяха ранени по време на нападението или от демони по пътя.
След вълната от бежанци от Райзън и загубите по Новолуние, хралупарите бяха свикнали да въвеждат ред в хаоса.