„Какво, наистина?“, запита се Лийша. Стела беше достатъчно здрава, но дребна и слабичка. Момичето помагаше доколкото може, но беше право. То не бе създадено за битка.
— Щеше ли да се биеш, ако можеше? — попита Лийша.
— Да, господарке — отвърна Стела. — Но дори дядо да ми позволи, единственото, което мога, е да стрелям с арбалет.
— Ще я видим тая работа — рече Лийша.
— Господарке?
— Съсредоточи се върху работата си — каза Лийша. — Пак ще поговорим.
Вратата на лазарета се отвори с трясък. Вътре влетя Уонда Кътър, преметнала през раменете си по един възрастен мъж, а трети носеше под мишница. Беше навила ръкавите си и защитите леко сияеха.
Хората в стаята започнаха да я сочат и да си шепнат. Уонда улови погледа на Лийша и извинително сви рамене.
— Нямах друг избор, господарке — каза тя, когато останаха насаме. — Стрелите ми свършиха, а демонът се беше засилил към тях. Какво трябваше да направя? Да ги оставя да умрат?
— Разбира се, че не, скъпа — отвърна Лийша. — Постъпила си правилно.
— Сега целият град говори за това — рече Уонда. — Наричат ме твое защитено дете.
— Стореното — сторено — каза Лийша. — Не го мисли. Не можем да се крием вечно, а аз научих достатъчно, за да започна да разширявам експеримента.
— А? — попита Уонда.
Лийша кимна към защитите по ръцете ѝ, които продължаваха леко да сияят.
— Сиянието ще угасне, когато спадне адреналинът ти. Дишай спокойно, докато се разсее, след което иди да потърсиш доброволци. Помниш ли какво ти казах да търсиш?
— Да, господарке.
Уонда вече бе започнала да диша спокойно и ритмично.
— И, Уонда? — Лийша кимна към другия край на стаята. — Започни със Стела Ханджийката.
Слънцето изгря и Уонда изчака светлината да достигне до двора, преди да слезе от верандата и да започне бавно ежедневния си шарукин. Сутринта беше студена, но тя носеше само лека риза, която разкриваше под слънчевата светлина колкото се може повече от защитената ѝ кожа.
— Как се чувстваш днес? — попита Лийша.
— Защитите сърбят, когато слънцето ги огрее сутрин — отвърна Уонда.
— Сърбят?
— Жилят. Като че са ме шибали с коприва. — Уонда бавно издиша, докато променяше позата си. — Но ти не се тревожи, господарке. Това трае само минута-две. Понася се.
— Да — отвърна Лийша. — Изобщо нямаше да се сетя да те огледам.
— Не си губи времето за всяка болка, господарке — рече Уонда. — Теб не съм чувала да се оплакваш, а ти си преживяла повече от всички ни.
— Трябва да ми казваш тези неща, Уонда — каза Лийша. — Особено сега трябва да ми казваш всичко. Магията ти влияе и трябва да сме сигурни, че е безопасна, заради всички останали.
„И заради мен — помисли си тя. — И бебето ми.“
— Повече от седмица не си лягала — каза Лийша.
Малцина от дърварите бяха спали. Където бежанците по пътя бяха нападани от най-голям брой демони, там се появяваха Уонда и Гаред, заедно с първите дървари, онези, които се бяха изправили редом с Арлен в Битката за Хралупата на дърваря. Нощем защитите, изрязани в копитата на конете им, буквално изяждаха милите, докато те преследваха групите демони, нападащи бежанците, и ги унищожаваха, преди да успеят да нанесат своя удар. Денем помагаха на бягащите лактънци да стигнат до защитените лагери, които бяха построени край пътя.
— Ти също, господарке — отбеляза Уонда. — Не си мисли, че като ме няма, не те наглеждам. Момичетата ми казаха, че откакто всичко това започна, не си дремвала за повече от няколко минути. Магията влияе и на теб.
Което си беше чистата истина.
— Така е. — Лийша съвсем леко втвърди тона си. — През последната седмица използвах повече хора магия, отколкото през предишните няколко месеца. Не ми влияе толкова силно, колкото на теб, след като изрисувах кожата ти, но въпреки това имам някаква представа през какво преминаваш. Чувствам се…
— Сякаш можеш да слезеш право в Ядрото и да сриташ задника на Майката на демоните.
Лийша се засмя.
— Не бих се изразила толкова цветисто, но да. Магията преминава през теб и отмива умората.
Уонда кимна.
— На зазоряване се чувстваш така, сякаш си спал цяла нощ и си изпил цяла кана кафе. Даже по-добре. Като изопнат лък, готов да стреля.
— Ти през цялото време ли държиш лъка си опънат? — попита Лийша.
— Разбира се, че не. — Уонда спря с упражненията и погледна към Лийша. — Това ще съсипе добрия лък.