Във въздуха се усещаше нарастващо въодушевление. Вероятно беше да загинат, да, но това беше и възможност да си отмъстят, да покажат на Хралупата, че също са полезни. Никой от тях не можеше да стои спокойно на мястото си, пристъпваха от крак на крак или крачеха из двора в очакване Стела да се появи, за да започнат.
Лийша я освободи, като изпрати момичето с поглед през защитените си очила. Дворът беше облян с магия, която бе почти невидима за невъоръженото око. Някои защити бяха направени да сияят, осветявайки двора, но други пулсираха със сила, която не можеше да бъде видяна без защитено зрение.
Тя видя как енергията се спусна до глезените на Стела, както бе започнала да прави и при останалите. Танцуваше по нарисуваните по краката ѝ защити, обвиваше тялото ѝ и се стичаше по ръцете и главата така, сякаш сърцето ѝ изпомпваше магия, а не кръв. Стоящите в двора защитени деца сигурно вече изпитваха познатото усещане. Първоначално щяха да се чувстват така, сякаш бяха изпили силен стимулиращ чай, след това щеше да дойде приливът на адреналин. Съвсем скоро след това сетивата им щяха да се отворят, обърквайки ги с милионите миризми и шепоти, дочути от цяла миля разстояние. Щяха да се усещат като смачкани, докато собствените им мисли не започнеха да препускат много по-бързо.
Тогава щяха да се почувстват неуязвими.
— Това тук — Уонда вдигна една дълга метална тръба с прикрепена към единия ѝ край примка от плетено метално въже — е красиянско оръжие, наречено примка за алагаи. — Тя преметна примката върху коневръза, стегна я веднага и дръпна. — Всеки да отиде и да си вземе по една. Поставила към капани за ядрони в Гората на билкарките. Ще ги използваме, за да извлечем демони навън и да ги използваме за тренировки.
— Ей, просто ей така ли? — попита Кийт. — Няма ли първо, знам ли, да потренираме малко в двора, преди да излезем голи в нощта?
Останалите замърмориха одобрително.
Усмивката не слизаше от лицето на Лийша. Голи в нощта, наистина. Лийша беше осеяла целия си имот с великозащити и защитени пътеки. Децата може и да си мислеха, че са сами навън с демоните, но всъщност щяха да са защитени почти през цялото време.
Важното беше да осъществят контакт с демоните колкото се може по-скоро, а усещането за непрекъсната опасност щеше да ги държи нащрек. Това не беше игра.
Чувстваше се като в сън, докато изпращаше с поглед Уонда и децата. Светът беше започнал да се накъдря по краищата. Погледът ѝ беше все така остър, дори и след десетте часа непрекъснато рисуване на защити. Болката в слепоочието ѝ пулсираше и ѝ причиняваше гадене, но тя се беше превърнала в почти постоянен спътник и Лийша се беше научила да се изключва от нея.
Но когато и последното дете изчезна в нощта, тя започна да запълва празнотата с образи. Калън Кътър крещеше, зовейки майка си, докато кръвта му бавно изтичаше от раните. Бриана никога повече нямаше да ѝ проговори. Нито пък Смит, ако нещо се случеше със Стела или Кийт. В съзнанието ѝ проблесна образът на демон, който отхапва главата на Стела. Сърцето ѝ удари още няколко пъти, преди тялото ѝ да осъзнае, че е мъртво. Щеше да изригне фонтан от кръв.
Тя тръсна глава, прогонвайки видението, и разтърка очите си с ръце. Най-после. Най-после щеше да успее да поспи, иначе щеше да полудее. Дори в този миг Арлен, Ахман и Тамос да влезеха едновременно в двора ѝ и да започнеха да се бият за ръката ѝ, тя пак щеше да отиде да си легне.
Запъти се към вратата с уверена крачка, но в съзнанието си вече беше облякла нощницата си и духаше свещта. Леглото я чакаше топло и меко.
— Господарке Лийша! — разнесе се безумен вик някъде отзад.
Лийша не разпозна гласа, но тонът беше пределно ясен. Това бе човек, който нямаше да се откаже, докато не поговорят.
Тя си пое дълбоко дъх, преброи до пет и мислено си облече робата. Усмивката отново грееше на лицето ѝ, когато се обърна с лице към жената, разпознавайки я веднага след часовете, които бе прекарала край леглото на дъщеря ѝ в лазарета. Беше Люси Мотовилка, майката на Кендъл.
Мотовилка не беше истинска фамилия, а прякор, който просто ѝ залепна, след като чирачката на предача така и не се научи да върти вретеното. Люси беше много мила, но иначе с нищо не забележима жена, която някак си беше успяла да създаде изключителна дъщеря.
— Не е ли малко късно за посещения, Люси? — попита Лийша.
Люси приклекна в реверанс.
— Простете, господарке. Нямаше да ви притеснявам, ако не беше важно. — Тя преглътна едно ридание. — Просто не знам към кого друг да се обърна.