В съзнанието си Лийша съблече робата и отново нахлузи роклята. Въздъхна шумно, отиде до жената и я прегърна.
— Успокой се, дете — рече тя, макар Люси да беше няколко години по-възрастна от нея. — Едва ли е чак толкова зле. Ела вътре, ще сложа чая.
Люси не спираше да хлипа в дневната на Лийша. Билкарката седна в люлеещия се стол на Бруна, увита в шала на възрастната жена. Няколко пъти очите ѝ се затваряха и само клюмването на главата ѝ я сепваше и пробуждаше отново.
Най-накрая лекото успокоително, което Лийша беше сипала в чая на жената, подейства и тя се успокои.
— Добре, Люси — каза тя. — Радвам се, че ме посети, но е време да се върнем на въпроса.
Люси кимна.
— Простете, господарке. Просто не знам…
— … какво да правя. Да, вече ми го каза. — Лийша почти бе изгубила търпение. — За какво се отнася?
— За Кендъл и онези красиянски вещици! — почти изпищя Люси.
Лийша я изгледа с любопитство.
— Кой? Аманвах и Сиквах?
— Да, знаете ли какво направиха те? — попита настоятелно Люси.
— Сигурна съм, че не знам — каза Лийша, макар да имаше някакви подозрения. — Защо не пийнеш още малко чай и да започнеш отначало.
Люси кимна, сръбна шумно от чашата си и въздъхна треперливо.
— Дойдоха при мен днес следобед. Казаха, че искат да купят Кендъл от мен. Да я купят! Като някоя проклета овца!
— Да я купят ли? — попита Лийша, макар да знаеше отлично какво има предвид жената.
— Като курва за оня изядрен Роджър — отвърна Люси. — Като че ли две съпруги не са достатъчни за това изчадие. Иска и моята сладка Кендъл да добави в своя харем. Планира да я заплоди като някоя крава, както се изразиха те.
— Красиянците не са особено… деликатни в тези въпроси — рече предпазливо Лийша. — За тях бракът е договор, но когато преговорите приключат, те приемат клетвите си също толкова сериозно, колкото и ние. Сигурна съм, че не са искали да те обидят.
— Пука ми какво са искали — тросна се Люси. — Казах им, че Роджър ще получи Кендъл само през трупа ми.
„Лош избор на думи.“
— Двете пачаври се врътнаха със сумтене, сякаш аз съм се държала грубо с тях — продължи Люси. — Двайсет минути по-късно ми цъфва Кендъл и през плач ми вика, че ще се омъжи за Роджър и край. Казах ѝ, че никой пастир няма да сложи ръка на Канона и да я закълне като трета съпруга на някой мъж, и знаете ли какво ми отвърна тя?
— Кажи ми — въздъхна Лийша.
— Каза, че не ѝ пука. Каза, че Канонът и пастирите могат заедно да се продънят в Ядрото. Каза, че ще се закълне пред Еведжака…
— Евджаха — поправи я Лийша.
— Книгата на греха — възрази Люси. — Кендъл винаги си е харесвала Роджър, но не по този начин. Момичето си е изгубило ума! И без това е лошо, че тия красиянски пачаври отклониха с магиите си Роджър от пътя на Създателя, но аз няма да им позволя да ми отнемат дъщерята.
— Може и да нямаш избор — каза Лийша.
Люси я погледна сепнато.
— О, нощ, господарке, да не би да го одобряваш?
— Разбира се, че не. — Лийша вече обмисляше как точно да смъмри Роджър. — Но Кендъл е голяма жена и е в правото си сама да избере по кой път да поеме.
— Не мисля, че щяхте да го приемете толкова спокойно — рече Люси, — ако се пазаряха за вашата дъщеря като за някоя кокошка носачка.
Лийша повдигна вежда и Люси се сепна, спомняйки си внезапно, че говори с бъдещата графиня на Хралупата, за която красиянците също се бяха пазарили. Тя не издържа погледа ѝ и наведе глава, опитвайки се да скрие лицето си в чашата за чай. Пое твърде голяма глътка и се закашля.
— Не исках да ви обидя, господарке. Естествено, че ме разбирате.
— Смея да заявя, че да — рече Лийша. — Ще говоря с Роджър и Аманвах колкото се може по-скоро и после отново ще те повикам.
— Благодаря ви, господарке.
Люси скочи на крака, поклони се притеснено, докато излизаше от стаята, след което се обърна и изчезна.
— Да не си си изгубил изядрения ум?
Лийша се беше увила в шала на Бруна, което никога не беше добър знак.
Роджър въздъхна шумно и закачи защитното си наметало до вратата. Лицето на Лийша пламтеше и той знаеше от опит, че в такива случаи най-добре беше да си затрае. Обикновено тя бързо се усещаше, че се държи неблагоразумно. Поне когато разговаряше с него.
Чудеше се защо изобщо се беше плашил от нея. След Аманвах, общуването с Лийша Пейпър беше като разходка по огрения от слънцето градски площад.
Остави кутията с цигулката си до вратата; беше я затворил плътно, за да не може съпругата му да подслушва. Чувстваше се гол без наметалото и цигулката, но точно за да не го обсебят напълно, трябваше от време на време да ги оставя настрани.