— Думите на пастирите не означават нищо за мен, Лийша — рече Роджър. — Никога не са значели. Хейс не признава и Сиквах. Да не мислиш, че сме си изгубили съня заради това?
— А Люси? — попита Лийша. — И нея ли смяташ да пренебрегнеш?
Роджър сви рамене.
— Това си е работа на Кендъл. Достатъчно голяма е, за да се обещае, независимо дали майка ѝ го иска, или не. Добре, че не го одобрява. Така няма вероятност да се премести да живее при нас.
— Значи, смяташ да го направиш? — попита Лийша. — Някога казваше, че бракът е за глупаци. Сега се жениш на всяка крачка.
Роджър се подсмихна.
— Опитах се да говоря с теб за това. В нощта на Събора, помниш ли? Но тогава се появи Рена…
— И заедно с нея по-големи неприятности — съгласи се Лийша.
— Първоначално си имах своите съмнения — рече Роджър. — Никога не съм мислил за Кендъл по този начин. Честна дума. — Той погледна към ръцете си, опитвайки се да намери начин да изрази чувствата си. Можеше да го направи лесно с цигулката, нотите винаги му се бяха удавали по-добре от думите. — Това, което притежавам… — Жалко начало. — Тази… връзка с демоните, начин, по който им влияя с музиката си и който двамата с Арлен очаквате да мога да преподавам… Кендъл е единствената, която го владее. Жонгльорите, дори Аманвах и Сиквах, могат да следват водача и да имитират нотите, но те не го… чувстват като Кендъл. Когато двамата с нея свирим заедно, се получава интуитивно и интимно, също като в брака. А когато сме четиримата заедно, резултатът е проклет хор от серафими. — Той се усмихна. — Напълно естествено е да искам да я целуна.
— Ами целувай! — каза Лийша. — Нощ, натискайте се като полудели. Това касае само вас и жените ти. Но брак…
— Казах ти, че нямаме нужда от благословията на пастир — отвърна Роджър. — Кендъл е моя ученичка. Естествено е да живее с нас. Скоро ще получи и разрешителното си за жонгльор и тогава ще поканим Люси да остане при нас. Със сигурност ще ѝ е по-добре, отколкото в онази колиба, която делят жените.
— Мислиш ли, че никой няма да забележи? — попита Лийша.
— Естествено, че ще забележат. Всички ще говорят за това. Роджър и неговият харем. Сам ще разпространя слуха.
— Защо? — попита Лийша. — Защо викаш скандала?
— Защото той ще избухне независимо дали ми харесва, или не — отвърна Роджър. — Аманвах и Кендъл сключиха сделката още преди да се усетя какво става и само един глупак би я отхвърлил. Така че нека хората поклюкарят и ще свикнат. Ще ги накарам да ме обичат въпреки това, така че, когато Кендъл забременее, никой да не се изненада, като призная детето.
— Това ти ли го измисли, или Аманвах? — попита Лийша.
Роджър разпери ръце.
— Ядрото да ме вземе, ако знам.
Наближаваше почти полунощ, когато Роджър най-после си тръгна. Лийша го изпрати с поглед през двора, обмисляйки следващата си среща с Люси.
„Ако Кендъл го желае, не можеш да направиш нищо, за да я спреш — щеше да каже тя и да млъкне за миг, за да може първоначалният шок от думите ѝ да утихне. — Можеш само да го забавиш с надеждата, че момичето ще се вразуми. Съгласи се да преговаряш, но поискай абсурдни неща…“
Тя тръсна глава. „Ще има време за това на сутринта. Ако сега си легна, ще успея да поспя шест часа, преди Уонда и децата да се върнат и разни крака да започнат да тропат по верандата.“
Лийша затвори вратата и тръгна право към спалнята, като оставяше след себе си пътечка от фуркети и обувки. Когато влезе в стаята, почти беше съблякла роклята си; копринената ѝ риза беше достатъчна. Тя се изкатери в леглото, като пропусна дори обичайните си вечерни почистващи ритуали. Лицето и зъбите ѝ щяха да оцелеят няколко часа.
Имаше усещането, че тъкмо бе затворила очи, когато на вратата се потропа. Лийша седна рязко в леглото, чудейки се как може нощта да е преминала толкова бързо.
Но когато отвори очи, видя, че стаята все още е тъмна, осветена единствено от мекото сияние на защитите.
Тропането продължи, докато Лийша навличаше робата си, излизайки от стаята. Нарочно не беше използвала хора тази вечер, за да заспи по естествен начин, и сега се чувстваше по-зле, отколкото на сутринта след сватбата на Арлен. Главата ѝ пулсираше от болка при всеки удар върху дървото.
„Дано на тоя, който е отвън, да му изтича кръвта, защото иначе аз ще му я пролея.“ Лийша не положи никакви усилия да скрие гнева си, но когато отвори вратата, се озова срещу майка си.
„Създателят ме наказва — помисли си тя. — Това е единственото обяснение.“
Илона я огледа от главата до петите.