— Малко си наддала, момиче. Хората вече почват да шушукат, че графът сигурно чака наследник.
Лийша скръсти ръце.
— Слухове, които ти несъмнено подхранваш.
Илона сви рамене.
— Намигване тук, смушкване там. Нищо, което би издържало пред съдиите. Ти сложи всички клатове на масата, когато се напи и се залепи за графа пред очите на кочияша му, Лийша. Вече е късно да оттегляш залога си.
— Не сме го правили пред… — започна Лийша, но внезапно млъкна. Защо изобщо се занимаваше с нея? Леглото я чакаше. — Защо си дошла тук посред нощ, майко?
— Пфу, все още е едва полунощ — отвърна Илона. — Откога си лягаш толкова рано?
Лийша си пое дълбоко въздух. Така си беше. Преди приемаше посетители по всяко време на деня, но те поне я уведомяваха предварително.
Илона се измори да чака за покана и се промъкна покрай Лийша.
— Сложи каната на огъня, момиче. Нощите са станали студени като сърце на ядрон.
Лийша затвори очи и преброи до десет, преди да затвори вратата и да напълни каната. Илона, разбира се, не си мръдна и пръста да помогне. Беше се настанила в дневната, когато Лийша донесе подноса. Люлеещият се стол на Бруна далеч не беше най-удобното място за сядане, но въпреки това беше избрала него само защото знаеше, че дъщеря ѝ го предпочита.
Лийша запази спокойствие и седна на дивана с изпънат гръб.
— Защо си тук, майко?
Илона отпи от чая си, направи физиономия и добави още три захарчета.
— Имам новини.
— Добри или лоши? — попита Лийша, макар вече да знаеше отговора.
Не можеше да си спомни някога майка ѝ да беше носила добри новини.
— По малко и от двете, зависи откъде ще ги погледнеш — отвърна Илона. — Не мисля, че си единствената.
— Единствената?
Илона изпъна гръб и потърка корема си със свободната си ръка.
— Може би си отглеждам мой собствен скандал, тъкмо навреме, за да ги разсея от твоя.
Лийша се опита да каже нещо, но от устата ѝ не излезе ни звук. Не отместваше поглед от майка си.
— Ти си…
— Повръщам като котка и цикълът ми не дойде — потвърди Илона. — Не мога да проумея как е възможно, но е факт.
— Напълно е възможно — каза Лийша. — Ти си само на четирийсет и…
— Ей! — отряза я Илона. — Няма защо да се заяждаш. Не става дума за възрастта. Преди четвърт век вещицата Бруна — твоята свята учителка — ми каза, че ти си последната възможност на утробата ми. Оттогава не съм близвала чай от пом, нито съм карала мъжете да го вадят предварително, но нито едно яйце не кацна в полога. Смяташ ли да ми кажеш как изведнъж съм разцъфнала като цвете?
— Всичко е възможно — каза Лийша, — но ако трябва да гадая, бих казала, че причината е великозащитата.
— А?
— От близо година всички в Хралупата на дърваря живеят зад защита, която зарежда всичко с магия — обясни Лийша. — Дори хората, които не се бият, получават малко от нея, стават по-млади, по-силни…
— … и по-плодовити — предположи Илона. Тя взе една бисквита, но ѝ се догади и я върна обратно на подноса. — Предполагам, че не е чак толкова зле. Брат ти или сестра ти могат да пълнят гащите в една люлка с твоето дете и да се гонят из градината.
Лийша се опита да си представи картинката, но това ѝ дойде в повече.
— Майко, трябва да попитам…
— Кой е таткото? — рече Илона. — Да ме изядрят, ако знам. През последните няколко години Гаред редовно ме боцка…
— Създателю, майко! — извика Лийша.
Илона не ѝ обърна никакво внимание и продължи:
— Но откакто тръгна да пази Защитения, изведнъж стана много религиозен. Не ме е докосвал, откакто ти ни хвана на пътя. — Тя въздъхна. — Предполагам, че може да е на баща ти, но Ърни вече не е мъжът, който беше. Ще се изумиш, ако тръгна да ти разказвам какво трябва да правя, за да го надървя достатъчно, че…
— Агрх! — Лийша затули ушите си с ръце.
— Какво? — тросна се Илона. — Ти не си ли градската билкарка? Работата ти не е ли да слушаш такива неща и да помагаш на хората?
— Да, но… — започна Лийша.
— Значи, всички останали са добри за теб, но не и собствената ти майка?
Лийша завъртя очи.
— Майко, никой не е идвал при мен с подобна история. Ами татко? Той има право да знае, че детето може да не е негово.
— Ха! — изсмя се Илона. — Ако това не е „тръгнала нощта да поучава тъмнината“, не знам кое е.
Лийша сви устни. Така си беше.
— Във всеки случай той знае — каза Илона.
Лийша примигна.
— Знае ли?
— Естествено! — сопна ѝ се майка ѝ. — Татко ти може да има много недостатъци, Лийша, но не е глупав. Знае, че не може да оре нивата както трябва, и си затваря очите, когато се погрижвам за това. — Тя ѝ намигна. — Макар че няколко пъти го хванах да гледа. Тогава нямаше нужда от помощ, за да го вдигне.