— Скоро ще станеш добра колкото мен — каза той искрено.
Кендъл го целуна по бузата.
— По-добра.
— От твоите уста в ушите на Създателя — каза Роджър. — Не бих си го представил другояче.
Огнените демони се втурнаха нагоре по хълма, но преди да стигнат до върха, съпругите му ги съблазниха. Роджър се опита да го обясни с други думи, но никоя не се оказа подходяща. Ядроните обградиха Аманвах и Сиквах, издавайки тихи ритмични звуци, които смущаващо напомняха мъркане.
Появи се и групата от дървесни демони, която се разпръсна, за да обгради хълма. Колив приклекна, а Роджър и Кендъл стиснаха здраво инструментите си, готови да се включат при необходимост.
Гласовете на певиците слязоха в по-ниска тоналност и Аманвах поде солова мелодия. Огнените демони извиха гърбове, засъскаха и се втурнаха да охраняват хълма. Не спираха да съскат, докато дървесните се приближаваха, и когато влязоха в обхвата им, започнаха да плюят огън по тях.
Разразилата се битка беше яростна, ала превесът на едната страна беше очевиден. Дървесните демони се страхуваха от огнените, но въпреки това ги убиваха на място. Огнените демони можеха да ги наранят или дори да ги убият понякога, но не и преди дървесният демон да размаже няколко от тях.
Тогава Сиквах се присъедини към съблазняването на Аманвах, като разпростря песента за невидимост така, че да покрива и новите им съюзници. Дървесните се мятаха диво, но пъргавите огнени демони танцуваха около тях и ги засипваха с пламтящи плюнки. Където и да паднеха, те изригваха в ярки пламъци, от които пред очите на Роджър се появяваха петна. Той раздвижи дясната си ръка, която беше осакатена, след като огнен демон беше отхапал показалеца и средния му пръст.
Скоро и последният дървесен демон се свлече на земята и се превърна в овъглени останки.
— Все едно е попаднал под слънчев лъч! — извика Кендъл, докато ръкопляскаше.
— Да — отвърна Роджър, — но нали ти казах, че е твърде лесно да накараш демоните да се бият един срещу друг.
Разбира се, това, което бяха направили съпругите му, беше много повече, но също като Кендъл, и те бяха дошли тук, за да надминат себе си.
Аманвах му се усмихна. Гласът ѝ се вдигна с няколко октави и песента, която до момента караше огнените демони да танцуват, въодушевени от победата си, сега подейства като камшик, който ги накара да се впуснат в трескав бяг. На около миля от хълма се намираше рибарско езерце. С подсилените от защитеното зрение сетива Роджър чу плясъци, когато огнените демони наскачаха вътре, и видя издигащите се облаци пара, отбелязващи смъртта им.
Над главите им проблеснаха магически искри и когато погледна нагоре, Роджър видя как един вятърен демон се стовари на земята от няколко фута височина, а от гърдите му стърчеше копието на Колив. То оцеля след падането. Ядронът не успя.
Наблюдателят се поклони ниско.
— Вие сте докоснати от Еверам, така е. Но това няма да ви спаси, ако не сте бдителни. Еверам няма време за глупаци, които не уважават мощта на Ний.
Роджър очакваше Аманвах да му се сопне заради надменния тон. Вместо това тя му се поклони съвсем леко. Което не беше правила никога пред обикновен воин.
— Думите ти са мъдри, наблюдателю, и ние ги чуваме.
Колив отново се поклони.
— Живея, за да служа, Света дъще.
Лийша остави вратата си затворена, докато се занимаваше с купчината листове, струпани на писалището ѝ. Застанала отвън, Уонда връщаше всички посетители, дори Джизел и Дарси. Лийша не беше в настроение да се вижда с когото и да било.
Чу се характерното почукване на Уонда и билкарката въздъхна, чудейки се чий въпрос не търпи отлагане.
— Влез, скъпа.
Уонда подаде глава.
— Извинявай, господарке…
Лийша не вдигна глава от листовете и продължи да задрасква, подписва и пише забележки.
— Нямам време за никого, освен ако не умира, Уонда. Кажи им да си запишат среща.
— Нали ми каза да ти се обадя по залез-слънце. Тази вечер щеше да проверяваш защитените деца.
— Не може вече да е мръкнало… — започна Лийша, но когато погледна през прозореца към притъмнялото небе, осъзна, че е така.
В стаята ѝ толкова се беше смрачило, че тя напрягаше очите си, без да се усеща.
Лийша погледна към едва наченатата купчина листове и потисна порива си да заплаче. Всеки ден, с приближаването на слънцестоенето, се смрачаваше все по-рано и ѝ ставаше все по-трудно да приключва задачите за деня. Нощта я смачкваше. Лятното Новолуние едва не ги беше унищожило. С всяка минута умираха хралупари, цялата провинция разчиташе на помощта на зората, за да се прегрупира. Какво щеше да стане, ако ядронските князе се върнеха тогава, когато нощта беше толкова дълга, а дневната светлина траеше толкова кратко?