— Лийша — разнесе се глас зад гърба ѝ, — радвам се, че успях да те хвана.
Лийша се обърна и залепи на лицето си престорена усмивка, която почти не можеше да се различи от искрената. Това беше Джизел, последният човек в Теса, когото би поискала да види точно сега. Предпочиташе да беше видяла Илона.
— Защо не си на урока на Вика? — попита Лийша.
— Едно време Вика ми беше ученичка, а не обратното. — Джизел махна с ръка. — Нека момичетата се учат да рисуват защити. Аз съм твърде стара, за да обличам отново ученическата престижа.
— Стига повече такива приказки! — сопна ѝ се Лийша.
Джизел се сепна.
— А?
— Не чу ли речта ми? — притисна я Лийша. — Или реши, че можеш да не ѝ обръщаш внимание, защото някога и аз ти бях ученичка?
Лицето на Джизел се вкамени.
— Голям кураж имаш момиче, за да кажеш тези думи след всичко, което направих за теб. Скъсвам се от работа, откакто дойдох в Хралупата, макар че можех още преди една луна да се прибера в Анжие.
— Така е — съгласи се Лийша. — И другите жени се допитват до теб, когато ме няма наоколо. Точно затова трябва да даваш добър пример, заради доброто на всички. Ако ме пренебрегнеш и пропускаш уроците по защити, какво ще попречи на останалите билкарки над петдесетте да постъпват по същия начин?
— Не всеки трябва да се учи да рисува защити, Лийша — сопна ѝ се Джизел. — Ти искаш твърде много за твърде кратко време от тези жени. Засипваш ги с книги и правила, без дори да си проверила дали познават буквите.
— Не — отвърна Лийша. — Ти искаш твърде малко. Аз едва не умрях по пътя от Анжие, защото не можах да направя дори един защитен кръг. Не искам това да се случи отново на която и да е билкарка. Животът на всяка жена си заслужава няколко часа учене.
— Няма ли скоро всички да имаме защитени деца, които да ни пазят? — попита Джизел. — Носят се слухове, че това е големият ти план. Защитен телохранител за всяка билкарка.
На Лийша ѝ се прииска да си оскубе косата.
— Нощ, това е просто един проклет урок! Стига ми противоречи и отивай там!
Джизел сложи ръце на хълбоците си.
— Да ти противореча? И как ти противореча, да го вземе Ядрото?
— Оспорваш решения, които биха могли да спасят животи! — отвърна Лийша. — Пренебрегваш правилата, които съм определила. Държиш се така, сякаш все още съм ти ученичка. Нощ, дори ме наричаш „момиче“ пред останалите билкарки!
Джизел я погледна изненадано.
— Знаеш, че не съм имала нищо предвид с това…
— Знам — отвърна Лийша. — Но останалите не знаят. Това трябва да спре.
Джизел приклекна в подигравателен реверанс и каза с ясна обида в гласа.
— Искаш ли да свалиш още нещо от гърдите си, господарке?
Лийша се зачуди дали след тази караница отношенията им щяха да останат същите, но се беше научила, че нищо добро не се получава, ако бягаш от проблемите.
— Казала си на Уонда, че съм бременна.
Джизел помълча за миг, чудейки се какво да отговори, но отчаяното търсене на някаква лъжа проблесна толкова ясно в аурата ѝ, че Лийша щеше да го види и със затворени очи.
— Реших, че тя сигурно вече знае…
— Глупости — изсъска Лийша. — Ти не си някаква си глупава клюкарка, която случайно изпуска скандални новини. Казала си ѝ, защото искаш да ме пази.
— И какво, като съм го направила? — Джизел опря юмруци в хълбоците си. Лийша може и да беше вече порасла, но жената се извисяваше над нея. — Доверяваш на това момиче своя живот, но не и този на бебето ти? Притискаш всички ни твърде много, Лийша, но най-вече притискаш себе си. Вече си зряла жена, да, и сама правиш своя избор, но сега избираш за двама и нито Уонда, нито аз ще ти позволим да го забравиш. Продължавай да спориш и ще кажа и на Дарси.
Лицето на Лийша пламна. Тя обичаше Дарси като сестра, но жената държеше Канона в джобче до сърцето си. Отказваше дори да вари чай от пом за жените. Това… Лийша нямаше причина да вярва, че Дарси или която и да е от другите билкарки ще застане на нейна страна, ако се разбере, че носи незаконно дете, още повече детето на Ахман Джардир.
При тази мисъл Джизел внезапно започна да се отдалечава и пред очите на Лийша притъмня. Тя почувства, че пада, и се разтърси, когато Джизел я подхвана, но всичко това се случваше някак си далеч.
— Господарке Лийша! — извика Уонда, но някъде ужасно отдалеч.
Лийша се събуди в леглото си. Седна и объркано огледа сумрачната стая. Клепачите ѝ тежаха, сякаш върху тях имаше тежести.
— Уонда? — извика тя.