Кендъл улови погледа му.
— Наред ли е всичко? Тъмен си като облак.
Роджър не я чуваше. Съзнанието му плуваше в смесица от паника и страх, спомняйки си писъците и смеха в онази кървава нощ. Той гледаше като омагьосан как кочияшът спуска стълбичката и отваря вратичката на каретата.
Хари Ролър положи ръка на рамото му.
— Изчезвай, младеж. Веднага, преди да са те видели. Аз ще им предам извиненията ти.
Думите и лекото побутване от стария жонгльор изтръгнаха Роджър от замайването му. Хари вдигна цигулката си и пристъпи напред, за да поведе оркестъра, отвличайки вниманието на музикантите от отдалечаващия се Роджър.
Роджър се изниза от сцената и бързо се спусна по стълбите. После се притисна към стената и продължи да наблюдава как Златния тон слиза от каретата.
Изминалата година по никакъв начин не беше притъпила чувствата му при вида на мъжа, който беше убил майстор Джейкъб и беше оставил Роджър полумъртъв на улицата в Анжие. Скрит в сенките, той сви устни; сърбеше го ръката да измъкне единия от ножовете, привързани под лактите му. Едно точно хвърляне…
„И какво? — запита се той. — Ще те обесят за убийството на херцогския пратеник?“
Но мускулите му отказваха да се отпуснат. Макар и да стоеше неподвижно, той дишаше тежко, изпълнен с колебание дали да се бие, или да избяга.
Джейсън повика Хари и старият жонгльор слезе по предното стълбище, за да го посрещне. Мъжете се прегърнаха и се потупаха по гърбовете, а ножовете сякаш по собствено желание се плъзнаха в ръцете на Роджър.
Учениците му, Ейбръм и Сали, не се виждаха никакви. Ейбръм, който беше счупил цигулката на Роджър и го беше натискал към земята. Сали, който се беше смял и беше пребил майстор Джейкъб до смърт.
Но учениците бяха просто инструменти. Заповедта беше дошла от Джейсън. Който трябваше да плати за престъплението си.
— Роджър, какво правиш?
Резкият шепот на Кендъл зад гърба му го накара да подскочи. Как беше успяла да се промъкне до него?
— Гледай си инструмента, Кендъл — отвърна той. — Това не те засяга.
— Абсолютно ме засяга, щом ще ти ставам съпруга.
Роджър я погледна и нещо в очите му я накара рязко да си поеме дъх.
— Засега — рече тихо той — единственото, което ти стига да знаеш, е, че ако някой демон се кани да изяде Джейсън Златния тон и за да го спася, трябва просто да изсвиря една кратка мелодийка, ще предпочета да си разбия цигулката на парчета.
— Кой е Джейсън Златния тон? — попита Аманвах веднага щом Роджър влезе в стаята им.
Беше облякла пъстроцветните си копринени дрехи и лицето ѝ изглеждаше красиво въпреки гнева.
Беше го очаквал, но не чак толкова скоро. През последните няколко седмици Кендъл и съпругите му бяха станали неразделни другарки.
— Джейсън Златния тон е само моя работа и на никой друг — сопна ѝ се той.
— Как ли пък не! — Аманвах плю на пода, изненадвайки Роджър със своя плам. — Ние сме твои дживах. Твоите врагове са и наши.
Роджър скръсти ръце.
— Защо не питаш заровете ти, щом толкова искаш да разбереш?
Аманвах се усмихна напрегнато.
— Ах, съпруже. Знаеш, че вече съм го направила. Предлагам ти възможност да ми го разкажеш със собствени думи.
Роджър я погледна замислено. Несъмнено вече беше питала заровете, но онова, което ѝ бяха казали алагай хора, беше нещо съвсем различно. Може да е научила цялата история — повече от онова, което знаеше той — а може и да беше получила само някакви неясни намеци, които да използва, за да изтръгне от него информация.
— Когато хвърлиш заровете, научаваш само онова, което Еверам иска да знаеш — възрази той с ясното съзнание, че навлиза в опасни води.
За негова изненада, усмивката на Аманвах поомекна.
— Започваш да се учиш, съпруже.
Роджър се поклони отсечено.
— Имам отлични учителки.
— Трябва да се научиш да вярваш на своите дживах, съпруже — каза Аманвах, сложи ръка върху неговата и се приближи още повече.
Роджър знаеше, че това е добре пресметнато движение, също като нейния гняв, но не можеше да отрече, че е ефективно.
— Аз просто… — Роджър преглътна буцата в гърлото си. — Не съм готов да говоря за това.
— Хора казват, че ви разделя кръв — рече Аманвах. — Кръв, която може да бъде измита само с кръв.