Той се престори, че си играе с връзките на ризата, за да намери повод да докосне медала. Щом пръстите му потъркаха хладния метал, го заля вълна от облекчение, която прогони тревожността. Каквото и да му казваше мозъкът му, сърцето му знаеше, че нищо лошо няма да му се случи, докато го докосва.
Смешно беше да го вярва, но Роджър беше шегобиец по професия, така че се получаваше.
Сиквах дръпна ръцете му настрани, като майка, която облича детето си, и сама върза връзките. Тревогата отново го стисна и той инстинктивно посегна обратно. Сиквах го плесна силно по ръката и дръпна ризата надолу.
Роджър отскочи назад изненадано.
— Сиквах!
Очите ѝ се разшириха и тя падна на колене, опряла ръце в пода.
— Прости ми, че те ударих, почтени съпруже. Ако искаш да ме нашибаш с камшик, това е твое право…
Роджър беше изумен.
— Не, аз…
Сиквах кимна.
— Разбира се. Ще съобщя на дама’тингата да изпълни наказанието ми…
— Никой никого няма да бие! — сопна ѝ се Роджър. — Какво ви става, хора? Просто забрави и ми дай друга риза. Нещо с копчета.
Щом Сиквах му обърна гръб, ръката на Роджър се стрелна към медальона и той го сграбчи така, сякаш животът му зависеше от него.
Талисманът беше една от малкото тайни, които пазеше от жените си. Те знаеха имената на майка му и баща му, на техния семеен приятел вестителя и на двамата жонгльори, при които се беше обучавал. Почитани мъртъвци.
Но историите им, разказите за убийство, предателство и глупост, тях той пазеше в тайна.
Сиквах донесе нова риза, обемисто нещо, с яка от тежка дантела. Беше твърде претенциозно, но той я хареса, защото лесно можеше да докосва медальона си, без да привлича внимание.
Нарочно ли го беше направила? Когато Сиквах остави третото копче разкопчано, Роджър се досети, че го е разбрала, и сърцето му се сви.
Всички в живота му, които някога беше обичал, бяха умрели и го бяха оставили сам, но какво щеше да стане, ако дългът му все още не беше изплатен докрай? Дали Сиквах нямаше да е следващата, която щеше да умре заради него? Или Аманвах? Кендъл? Трудно можеше да понесе тази мисъл.
Той осъзна, че стиска медальона толкова здраво, че го заболя ръката. Откога не беше правил това? От месеци. След нападението по Новолуние малко неща можеха да го уплашат.
Но сега го беше страх. Тамос се държеше студено, откакто Роджър бе отказал поста на кралски вестоносец за провинция Хралупата. Нямаше да се обърне срещу пратеника на брат си заради историята за някакъв си убит уличен изпълнител.
По-лошото бе, че Джейсън можеше да е донесъл заповед за задържане за него или за съпругите му. Дъщерята и племенницата на красиянския водач бяха ценни заложници, особено сега, след като красиянците бяха нападнали Лактън.
Обвиненията срещу Джейсън можеха единствено да разгневят пратеника, а Роджър знаеше много добре как Джейсън Златния тон се справяше с гнева. Той го прегръщаше, галеше го, подхранваше го.
И после, когато си мислиш, че е забравил всичко, се натъкваш на ножове в някоя тъмна уличка.
Роджър се задави и следващото му вдишване приличаше на кашлица.
— Добре ли си, съпруже? — попита Сиквах. — Ще съобщя на дама’тингата…
— Добре съм! — Роджър се дръпна назад и изпъна яката си. Медальонът го викаше, но той пренебрегна зова му и посегна към цигулката и наметалото си. — Просто имам нужда от глътка вино.
— Вода ще е по-добре.
Сиквах отиде да напълни една чаша. Неговите дживах вече не се опитваха да го откажат да пие алкохол, но и не одобряваха, когато прави това.
— Вино — повтори Роджър.
Сиквах се поклони и взе мяха. Той пренебрегна подадената чаша, грабна целия мях и тръгна към вратата.
— Кога ще се върнеш, съпруже? — извика Сиквах.
— По-късно през деня — отвърна Роджър и затвори вратата зад себе си.
Колив стоеше в близкия сенчест ъгъл. Наблюдателят кимна на Роджър, но не каза нищо.
— Разположи още шаруми край ресторанта — каза Роджър. — Имаме врагове и през деня.
— Всички мъже са врагове през деня — отвърна Колив. — Само през нощта ставаме братя.
— Просто ги разположи — сопна му се Роджър.
Колив се поклони.
— Вече е направено, сине на Джесъм. Светата дъщеря даде още вчера тази заповед.
Роджър въздъхна.
— Естествено.
Колив леко наклони глава.
— Този мъж, Златния тон. Той има кръвен дълг към теб, нали?