Роджър запази безизразно изражение.
— Да. Но не искам нито ти, нито моите дживах да се месите.
Колив отново се поклони, този път по-ниско и с два удара на сърцето по-продължително.
— Прости ми, че те подцених, сине на Джесъм. Вие, зеленоземците, знаете нещо за пътя на шарума. Няма никаква чест в това, един мъж да изпрати убийци, за да съберат кръвния му дълг.
Роджър примигна. И това му го казва майстор убиец?
— Тогава не се намесвай. Дори Аманвах да ти заповяда.
Колив се поклони за последен път и въздъхна.
— Няма чест в тайните убийства, господарю, но понякога са необходими. Ако Светата дъщеря нареди да се намеся, аз ще го направя.
Роджър преглътна. Част от него се развълнува при мисълта за Колив, който пронизва с копието си сърцата на Джейсън и учениците му, но това нямаше да е краят. Джейсън имаше семейство. Могъщо семейство, здраво свързано с Бръшлянения трон. Кръвта трябваше да бъде платена с кръв.
Той взе стъпалата по три наведнъж и буквално излетя през задната врата, водеща към конюшнята на Шаманвах. За животните се грижеха красиянски деца, облечени в кафяво, и щом го зърнаха, всичките наскачаха, готови да му помогнат.
Най-бърза се оказа младата Шаливах, внучката на строеви офицер Кавал. Той също беше умрял заради Роджър. Както и телохранителят на Аманвах Енкидо. Още две имена, които трябва да гравира на медальона. Вече седем живота, платени заради неговия.
— Господарят ще желае ли петнистата си карета? — попита момичето със силен акцент.
Роджър веднага наложи веселата жонгльорска маска на лицето си. Тя не го видя как измъква мъничко цвете от пъстроцветната си нова торба с чудеса. За нея то сякаш се появи отникъде и ахна, когато той ѝ го подаде.
— Шарена, Шаливах, не петниста. „Шарена“ означава „пъстроцветна“, а „петниста“ означава „на точки“. Разбираш ли?
Момичето кимна и Роджър измъкна една захарна пръчка.
— Кажи го. Шарена.
Момичето се усмихна и посегна към пръчката. Роджър не беше твърде висок, но успя да я задържи извън обсега на детето.
— Шарена! — извика тя. — Шарена! Шарена! Шарена!
Роджър ѝ подаде пръчката. Тя изписка от задоволство и привлече вниманието на останалите деца, които го погледнаха очаквателно.
Той не ги разочарова. В ръката му вече се криеха други сладки неща. Засмя се артистично, за да прикрие тревогата си, и се завъртя, пъхайки по едно бонбонче в ръката на всяко дете.
Семействата им бяха пролели кръвта си за него, а той им се отплащаше с бонбони.
Новият барон се размърда неловко зад голямото си дървено писалище. Писалката в грамадния му юмрук приличаше на перце от колибри, докато той драскаше нещо, наподобяващо подпис, върху безкрайната купчина листове, плъзгани пред него от скуайър Емет, дребен анжиерски благородник, когото Тамос беше назначил за секретар на барона.
— Роджър! — извика Гаред и веднага скочи на крака.
— Милор… — започна секретарят.
— С Роджър имаме важна работа, Емет. Ще трябва да се върнеш по-късно.
Гаред се извиси над секретаря си и Емет бързо събра листовете и изчезна от стаята.
Баронът затвори тежката врата, облегна се на нея и въздъхна така, сякаш току-що бе изтребил цяла група полски демони.
— Слава на Създателя. Ако трябваше да подписвам още неща, щях да изхвърля цялото писалище през прозореца.
Погледът на Роджър прескочи от грамадното тежко бюро към прозореца, който се намираше на няколко фута от него. Ако имаше жив човек, който да може да го направи, то това беше Гаред Кътър.
Роджър се ухили. Винаги се чувстваше в безопасност с Гаред.
— С радост съм готов да те спасявам от документите.
Гаред също се ухили.
— Идвай към единайсет всяка сутрин с някой спешен въпрос и вечно ще съм ти благодарен. Нещо за пиене?
— О, нощ, да!
Роджър беше пресушил мяха, но виното действаше бавно. Гаред се беше пристрастил към анжиерското бренди и винаги държеше по една бутилка в стаята си. Роджър напълни две чаши. Действаше бързо, и Гаред не забеляза, че пресуши едната и я напълни отново, преди да ги отнесе на писалището.
Чукнаха се и пиха. Гаред отпи само глътка, но Роджър опразни своята и отиде да си налее трета.
— За днес поне е така. Със сигурност имам спешен проблем.
— Така ли? — попита Гаред. — Слънцето изгря, нищо не гори, значи, не е толкова зле. Да запалим по една лула и да поговорим, преди да потеглим към срещата с пратеника. Наистина ли гласът му звучи толкова добре, колкото златото?