Защитените деца създаваха и други проблеми. Засилваше се домашното насилие. Стефни ѝ беше разказала за един спор с обикновено кротката Стела, при който момичето беше ударило с юмрук по тежката маса и я бе разцепило надве. Ела Кътър беше ударила приятеля си, след като го беше видяла да разговаря с друго момиче, и му бе разбила ченето. Можеше да оправдае Джас Фишър, че е защитил майка си от своя баща побойник, но той едва не бе убил мъжа. Лийша беше принудена да използва ценните си хора, за да му спаси живота, и все още не беше съвсем сигурно дали мъжът изобщо ще може да ходи отново.
Може би беше най-добре да ги остави да охладят страстите за няколко седмици, преди да се е случило нещо ужасно.
— Може ли да дойда с вас? — попита Стела с надежда. — Да ви пазя по пътя на север?
Лийша поклати глава.
— Благодаря ти, дете, но ще бъда придружавана от дървари и Дървени войници, а с мен ще пътува и Уонда.
— Можете да татуирате… — започна Стела.
— Не — отвърна твърдо Лийша. — Не сме сигурни какво ще ти причини това.
— Разбира се, че знаем! — сопна ѝ се Стела. — Ще стана като Рена Бейлс, която отблъсна демоните, когато Избавителят падна.
— Абсолютно не — рече Лийша.
Стела сви юмруци и Лийша премести ръката си в джоба на престилката, където се намираше заслепяващият прах.
Уонда беше по-бърза; озова се между тях двете още преди Лийша да е разбрала, че се е раздвижила. Тя вдигна юмруци, два пъти по-големи от тези на Стела.
— Сега ще си отпуснеш ръцете, момиче, и ще се извиниш на господарката Лийша.
Погледите им се срещнаха и за миг Лийша се притесни, че Уонда само е влошила нещата. Магията засилваше желанието за бой, дори при минимални шансове, а Стела все още съдържаше в себе си достатъчно, че да представлява проблем.
Но момичето се опомни, отстъпи назад, отпусна ръцете си и се поклони.
— Простете ми, господарке. Аз просто…
— Разбирам — каза Лийша. — Магията превръща гневната искрица в пламък, а пламъка в демонски огън. Което е още по-добра причина ти и останалите да си вземете малко почивка.
— Ами ако мисловните демони се върнат по Новолуние, докато ви няма? — притисна я Стела. — Хралупата ще се нуждае от всяка ръка.
— Дотогава ще съм се върнала — излъга Лийша. — А при последното им нападение мисловните демони бяха разпръснати. Ще се върнат, но мисля, че няма да е скоро.
— Не може ли поне да ми нарисувате нови защити? — рече умоляващо Стела и протегна ръцете си; някога черните рисунки сега бяха избледнели до светлокафяво. — Тези ще издържат само още няколко дни.
Лийша поклати глава.
— Съжалявам, Стела. Нямам време. Просто ще трябва да изкараш една седмица без тях.
Момичето изглеждаше така, сякаш му бяха казали, че ще кара без ръце, но кимна тъжно и позволи на Уонда да го изведе.
— Стела е добро дете — каза след връщането си тя, макар двете да бяха на една и съща възраст. — Разбирам как се чувства. — Не може ли…?
— Не, Уонда — каза Лийша. — Започвам да се чудя дали целият този експеримент не беше грешка и няма да го оставя да продължи, докато ме няма.
На вратата се почука и Уонда отиде да отвори. Лийша разтърка лявото си слепоочие, опитвайки се да прогони главоболието. Имаше чайове, които щяха да притъпят болката, но те я замайваха и от тях не можеше да мисли ясно. Освен това се притесняваше как ли щяха да се отразят на бебето.
Единственият лек, който винаги помагаше, беше недостъпен. Тамос не я беше докосвал от седмици, а опитите ѝ да се погрижи сама за себе си не ѝ донесоха желаното облекчение. Налагаше се да свиква с болката.
Но тогава влезе майка ѝ и стана още по-зле.
— Каква е тая история с бала за Гаред, който организира херцогинята? — попита настоятелно Илона. — Всичките напъпили цветя на Анжие ще се изредят пред него, за да ги подуши и опипа?
— И аз се радвам да те видя, майко. — Лийша погледна към Уонда. — Скъпа, погрижи се, моля те, Стела и останалите защитени деца да застанат на слънце.
— Да, господарке.
Както повечето хора, и Уонда с радост бързаше да изчезне, щом се появеше Илона Пейпър.
Лийша наля чаша чай на майка си.