— На косъм да изгубя търпение — завърши Тамос вместо него. — Каретата ви е добре защитена — повече, отколкото тези хора. Веднъж вече ги прогонихте и сега ще съм ви благодарен, ако останете вътре, преди да сте нанесли още повече вреди на Бръшлянения трон.
Вестителят се шмугна в каретата си и за миг Тамос остана сам. Лийша копнееше да отиде при него, но сега не беше моментът за това. Дори не знаеше какво да му каже. Просто искаше той да я погледне отново.
Но ги чакаше много работа. Джизел и Вика накараха ученичките си да разпределят нуждаещите се от помощ, а Роджър вече се премяташе и правеше фокуси, докато събралите се хора подвикваха и го аплодираха. Той хвърляше малки фойерверки в краката на децата, които сигурно от месеци не бяха намирали повод да се усмихнат. Те отскачаха назад и пискаха от удоволствие.
Бегълците гледаха със страх към Аманвах и Сиквах, но триото бе водено от Кендъл, която отъпкваше пътя за красиянските принцеси. Скоро групата жени вече се упражняваше в песента за защита.
Лийша обходи периметъра, оглеждайки защитната мрежа. Беше точно такава, каквато очакваше. Защитниците в тази група не бяха напълно некомпетентни, но бяха използвали защитите, за да изградят овално парче земя. Защитите, които се използвала при елипса, имаха различна форма, която бе по силите само на най-умелите защитници. В мрежата нямаше големи дупки, но магията не се разпространяваше равномерно и оставяше слаби места, през които би могъл да проникне някой по-могъщ демон — или група от по-нисши ядрони, работещи в синхрон.
Тя се съсредоточи върху защитите и изтика назад в съзнанието си останалите си притеснения. Някои от защитните стълбове просто ги донагласи, като ги завъртя с няколко градуса. Взе четката си и дорисува други, като или поправяше защитите, или изцяло ги подменяше. Докато работеше, Лийша можеше да види как магическият поток се променя, както река, разчистена от наноси. Скоро цялата мрежа сияеше ярко пред защитените ѝ очи.
Вниманието ѝ беше привлечено от друго силно сияние, този път извън лагера. Лийша се взря по-напрегнато, очаквайки да зърне каменен демон, но вместо това видя Арлен Бейлс.
Тя примигна. Беше изморена и оставена на спокойствие, сама, за пръв път от много време. Дали не ѝ се беше привидяло?
Но не, наистина беше Арлен, който беше застанал до група дървета извън защитената светлина и ѝ махаше с ръка.
— Лийша!
Тя можеше да усети силата на магията, която беше вложил в думата, за да достигне само до нейните уши.
Лийша се огледа. Никой не ѝ обръщаше внимание. Тя се скри зад една от каруците край периметъра, далеч от очите на останалите, и отново се взря в нощта.
— Лийша! — извика отново Арлен и махна с ръка.
— Време беше да се появиш. — Лийша се уви в невидимото наметало и тръгна забързано, преди някой да е усетил липсата ѝ. — Дано да можеш да ми дадеш някои добри отговори — рече му троснато тя, когато стигна до дърветата.
Но Арлен не беше там.
— Лийша!
Тя го видя още по-нататък, където дърветата се сгъстяваха. Той се обърна и изчезна в сенките, махвайки ѝ с ръка да го последва.
Лийша се намръщи и закрачи след него.
— Защо се страхуваш толкова да не те видят?
Арлен не отговори и тя побърза да го настигне. Виждаше го с крайчеца на окото си, защитената му светлина проблясваше, докато вървеше между дърветата.
После изведнъж го изгуби от погледа си. Продължи да върви още известно време, но нямаше и следа от него.
— Лийша.
Този път го чу някъде отстрани. Дали не се беше объркала сред дърветата? Забърза в неговата посока.
— Започвам да губя търпение, Арлен Бейлс — изсъска тя, когато той отново не се появи.
— Лийша.
Сега беше зад нея. Тя се обърна, но там нямаше никого.
— Изобщо не е смешно, Арлен — сопна му се Лийша. — Ако не ми се появиш до пет секунди, се връщам обратно в лагера.
„Ако изобщо си спомня накъде беше“, помисли си тя. Дърветата около нея изглеждаха еднакви, а клоните им, покрити с есенни жълти листа, скриваха небето.
— Лийша.
Вляво. Тя се обърна, но видя единствено леко сияние сред дърветата, магическата мъгла, стелеща се над земята.
— Лийша.
Отново зад нея. Лийша започна да се усеща, но вече беше късно. Виковете се чуваха отвсякъде.
— Лииииийша.
Гласът вече изобщо не приличаше на Арленовия. Дори не беше човешки.
— Лийша Пейпър.
Добавянето на фамилията ѝ я накара да потрепери.