Сълзи напълниха очите ѝ.
— Да. И ако можех да променя това, щях да го направя.
— Някои неща не могат да се променят — рече Тамос. — Да се оженя за теб с ясното съзнание, че след половин година ще ме унизиш пред цяла Теса?
Думите му ѝ подействаха като плесница, но не толкова силна, колкото следващата.
— Обичаш ме, да, но бебето в корема ти обичаш повече. Независимо от това, колко животи и репутации може да засегне.
Лийша започна да плаче.
— Наистина ли искаш да убия собственото ми дете?
— Вече е твърде късно за това, Лийша. Трябваше да направиш този избор в седмиците, преди да ми кажеш. — Тамос въздъхна. — Не беше редно да те моля да пиеш плевичарската отвара и съжалявам за това. Не мисля, че бих могъл да обичам жена, която ще направи нещо такова само защото съм го поискал от нея.
Лийша се вкопчи в ръката му.
— Значи, ме обичаш!
Тамос изтръгна ръката си.
— Спести ми жонгльорското представление, Лийша. Моите чувства не могат да променят ситуацията, в която се намираш.
Лийша се дръпна назад като ужилена.
— Какво смята да прави майка ти с мен?
Тамос сви рамене.
— Ако знае, че си бременна, или подозира кой е бащата, вината не е моя.
Лийша въздъхна лекичко. Това ѝ донесе съвсем слабо облекчение, но тя не се намираше в позицията да отказва каквито и да било облекчения.
— Няма да я лъжа в лицето — предупреди Тамос. — Нито ще се оженя за теб, докато носиш детето на друг мъж в утробата си. Майка ми не е глупачка, така че внимавай какво ще ѝ кажеш.
Глава 19
Чаена политика
333 г. СЗ, Зима
Лийша гледаше през процепа на завесата, докато преминаваха по улиците на форт Анжие. Хората се сбираха и наблюдаваха процесията; дори жонгльорите по улиците прекратяваха представленията си, защото публиката спираше да им обръща внимание.
Мнозина си шушукаха, докато каретите минаваха покрай тях. Други крещяха, сякаш нямаха представа, че тя може да ги чуе.
— Това са чародейката и нейният цигулар магьосник!
— Новата контеса на Хралупата!
— Правят те да изглеждаш много страшна — каза Джизел.
— О, да — отвърна Лийша, преплете пръсти и ги изпука. — Пазете се от чародейката, защото ще ви превърне в жаби!
Джизел се засмя, но Вика поклати глава.
— Сега е смешно, когато слънцето грее над главите ни, но онези демони, които ви нападнаха по пътя, не се смееха. Прогонихте ги не само с щипка от заслепяващия прах на Бруна и фойерверки.
— Жената е права — рече Джизел.
Процесията спря пред лазарета на Джизел и Лийша изпрати със завистлив поглед двете жени. Какво ли не би дала, за да се върне назад във времето, когато най-голямото ѝ притеснение беше какъв ли щеше да е следващият случай в лечебницата.
Тя почука по стената на каретата и Уонда веднага се появи.
— Избери двама дървари, които да пазят лазарета, и го защити от нежелани посетители.
— Това не е необходимо… — започна Джизел.
— Моля те, направи ми това удоволствие — каза Лийша. — Мъжете ще ти се подчиняват, но аз ще спя много по-спокойно, като знам, че са тук.
Джизел въздъхна.
— Щом ще са дървари, предпочитам жени. Все пак това е лазарет.
Лийша кимна и само след миг Уонда подбра две яки жени. И двете можеха да вдянат игла с арбалетите си, но бяха известни повече с желанието си да се бият с демони. Магията ги беше направила още по-едри и силни и когато застанеха пред вратата на лазарета със скръстени на гърдите ръце, щяха да изглеждат толкова внушително, колкото и всеки мъж.
Лийша измина сама в каретата останалата част от пътя. Уонда седеше отпред и се оглеждаше за каквито и да е признаци за заплаха. Обвиняваше себе си за засадата, в която бе попаднала Лийша, и не я изпускаше от поглед където и да отидеше, освен в тоалетната. Дори тогава чакаше на няколко крачки от вратата. Достатъчно близо, за да чува неща, които обикновено се вършеха насаме.
Когато Лийша остана сама с мислите си за пръв път от дни, върху каретата сякаш се спусна някаква тежест. Преди изпитваше нуждата да остане сама така, както други се нуждаеха от вода, но напоследък мислите ѝ я отвеждаха до мрачни места.
Очевидно Арлен наистина я беше изоставил. Джардир беше изчезнал, а Тамос никога нямаше да ѝ принадлежи. Демоните и Иневера я искаха мъртва, а съвсем скоро най-вероятно същото щеше да иска и херцогинята майка.
Беше истинско облекчение най-после да види двореца на херцога. Наистина ли бяха минали само шест месеца от последното ѝ посещение тук? Целият свят се беше променил. Когато улови ръката на Уонда и слезе по стълбичката на каретата, изпънала гордо гръб, облечена в най-хубавата си пътна рокля, тя чувстваше как напрежението в раменете ѝ отслабва под лъчите на обедното слънце. Арейн не обичаше да губи време в празни приказки. Каквото щеше да става, щеше да е приключило преди залез-слънце, и така беше най-добре.