Вестителят също се засмя смутено, опитвайки се отчаяно да ги накара да го приемат. В момента тишина, който последва, той притисна длан към костюма си.
— Аз също имам известен опит с демоните. Може би сте чували историята за това, как отрязах ръката на един каменен демон?
Нещо се размърда в паметта на Роджър, но това беше всичко. Останалите мъже изстенаха.
— Не, пак ли тя! — рече Райнбек.
— Трябва да е бил малък — каза Гаред. — Не ми изглеждате като човек, който може да достигне ръката на каменяк с прилични размери. Какво използвахте? Брадва? Наточена мотика?
Кийрън се усмихна и сякаш живна.
— Това е дълга история. — Той се поклони на Райнбек. — Ако Ваша Светлост позволи…
Херцогът скри лицето си в шепи.
— Просто трябваше да попитате, а, бароне? — Той махна с ръка на Кийрън. — Много добре, вестителю. Изпейте песента си.
Кийрън отиде в средата на стаята и призова за внимание, докато херцогът даде знак, че иска още вино. Вестителят имаше хубава лютня и макар че едва ли се нареждаше сред най-добрите певци, същото се отнасяше и за Роджър. Гласът на Кийрън беше плътен и ясен и обливаше стаята, докато той твореше магията си.
Последните думи пробудиха нещо в Роджър и той осъзна защо този разказ му е толкова познат. Колко пъти му беше разказвал Арлен за едноръкия каменен демон, който го беше преследвал години наред заради ръката си, която му бе отрязал като малък? Какви бяха шансовете едно и също нещо да се беше случило два пъти по пътя към Мливари?
Кийрън завърши с импровизиран пасаж и в приемната отекнаха ръкопляскания, но липсата им бе осезаема в ъгъла, където стоеше Джейсън, и в кръга около херцога.
Роджър плесна няколко пъти, нарочно силно и бавно, за да отекне звукът във високите сводести тавани на стаята. Продължи да ръкопляска и след като останалите аплодисменти утихнаха, привличайки погледите на всички към себе си.
— Хубава история — поздрави го със силен глас. — Макар че познавам един човек, който я разказва по различен начин.